— Какво ще кажеш, ако ги накараме да направят малко Sachengruss?
— Но те не са евреи.
— Но не са и немци.
Флик обмисли този довод. Sachengruss, или саксонският поздрав бе неговият любим способ за прекършване волята на новопристигналите в Аушвиц. Караше ги с часове да повтарят едно и също упражнение — клякане до долу с ръце скръстени на тила. Дори мъж във великолепна форма само след половин час беше гроги. За Флик винаги най-вълнуващ бе онзи момент, в който затворниците за пръв път усещаха, че собственото им тяло започва да им изневерява, а мускулите и ставите се раздират от непоносима болка. И страхът, изписан на лицата им. Защото онези, които не издържаха или биваха разстреляни, или ги ритаха докато започнат отново с упражнението. Не можеха да застрелят някой от румънците тази нощ, но поне щяха да се позабавляват. Макар че и в това имаше известен риск.
— Остави тая работа — посъветва го Флик. — Само двамата сме. Ами ако някой от тях се опита да се прави на герой?
— Ще вкарваме само по двама в стаята. Хайде, Карл! Ще се позабавляваме.
— Добре де — отвърна усмихнато Флик.
Е, нямаше да е последното състезание в Аушвиц, когато двамата се надпреварваха по колко кости могат да счупят на затворник и той да продължава работа. Но поне щяха да намерят разтуха в нощта.
Флик извади връзката с ключове и се приближи към залостената врата, зад която се намираха заложниците. Всичките бяха наблъскани в едно тясно помещение. Още щом отвори вратата той плъзна поглед по лицата им. Прочете само страх и увереност, че не могат да чакат милост от него. И при тази гледка нещо в него започна да се пробужда, едно неописуемо, великолепно чувство и той се опиваше от силата му.
Тъкмо понечи да влезе, когато ненадейно го спря гласът на Валц.
— Само за минутка, Карл.
Обърна се. Валц гледаше встрани по коридора, лицето му имаше изненадано изражение.
— Какво има? — попита Флик.
— Нещо не е наред с една от крушките там. Най-първата, току що изгасна.
— И какво?
— Нали ти казах — изгасна — той погледна бързо към Флик и отново се извърна към коридора. — Сега угасна и втората! — гласът му изтъня и потрепери. Той сграбчи шмайзера и го вдигна пред себе си. — Ела веднага тук!
Флик побърза да се присъедини към приятеля си. Тъкмо когато стигна разклонението изгасна и третата крушка. Колкото и да се мъчеше, не можеше да различи нищо в непрогледния мрак зад угасналите лампи. Сякаш коридорът бе погълнат от черен потоп.
— Не ми харесва тази работа — отбеляза Валц.
— И на мен. Но не виждам никой. Може би причината е в генератора. Или пък е прекъснат кабела — Флик сам не вярваше на предположенията си. Но трябваше да каже нещо, за да не даде воля на нарастващия в него страх. От есесовците се очакваше да всяват, а не да изпитват страх.
Четвъртата крушка също започна за избледнява. Мракът бе само на няколко крачки от тях.
— Ела насам — рече Флик и отстъпи назад по коридора. Чуваше развълнувания шепот на затворниците в последната стая зад тях. Макар да не виждаха угасващите лампи, вероятно и те бяха доловили, че нещо не е наред.
Притихнал зад Валц, Флик трепереше от нарастващия хлад и не отделяше поглед от притъмнелия коридор. Търсеше нещо, по което да стреля но отпред имаше само непрогледна тъмнина.
И изведнъж мракът го обгърна, смрази жилите му и се спусна като пелена пред очите му. Само за един миг, който му се стори дълъг колкото човешки живот, редник Карл Флик се превърна в жертва на онзи бездушен ужас, който толкова обичаше да всява у другите, заедно с него дойде и непоносимата разкъсваща болка. После всичко изчезна.
Бавно, постепенно, се появи светлината в коридора. Единствените звуци идваха откъм стаята със затворниците — тихия хленч на жените, уплашеното хлипане на мъже, осъзнали, че смъртта ги е подминала. Един от мъжете се престраши и надникна през полуотворената врата. Виждаше съвсем ограничен участък от коридора. Никакво движение навън. На пода нямаше нищо освен кръв, огромно застинало яркочервено петно. Кръв имаше и по стената, но тя бе размазана. Кървавите драсканици сякаш се подреждаха в букви, в послание, което му се стори странно познато. Думите бяха като среднощен вой на кучета, едновременно реален, близък и неуловим.
Мъжът се извърна и се присъедини към сгушените си съселяни.
Зад вратата имаше някой.
Кемпфер отвори очи, уплаши се, че кошмарът се повтаря отново. Не, този път не долавяше предишното злокобно присъствие. Който и да стоеше отвън, бе човек. При това доста непохватен в прокрадването. Кемпфер извади безшумно люгера и впери поглед във вратата.
— Кой е там?
Никакъв отговор.