Но нечия ръка натискаше трескаво дръжката. Изпод вратата се мяркаше сянката на човека отвън, но Кемпфер не можеше да познае кой може да е. Понечи да запали лампата, но сетне се отказа. Тъмнината в стаята му даваше известно предимство — нападателят щеше да е осветен от светлината в коридора.
— Представи се!
Дръжката на вратата замря, после се чу поскърцване, като че ли нечие масивно тяло се бе опряло на дървената преграда, мъчейки се да премине през нея. В тъмнината, на Кемпфер му се стори, че вратата хлътва навътре. Невъзможно — близо петсантиметрова дъбова врата! Скърцането се усили, вратата изпука и Кемпфер почувства, че го облива хладна пот. Целият трепереше. Изход от тук нямаше. Изведнъж се разнесе нов звук — сякаш нещото отвън дращеше по вратата. Звукът се усилваше, парализираше го. Дървото пращеше оглушително, заплашвайки да се разтроши на хиляди парченца, няколко винта изхвърчаха от железните панти. Досети се, че в ръката си стиска пистолет, но не можеше да помръдне.
Изведнъж бравата отхвръкна, вратата се отвори с трясък и се блъсна в стената. Осветени от коридорната лампа, на прага стояха две фигури. По каските Кемпфер позна, че са немски войници, а ботушите бяха като на есесовците от неговото подразделение. Но видът им кой знае защо съвсем не го успокои. Какво търсеха тук и защо бяха разбили вратата на стаята му?
— Кой е? — извика той.
Войниците не отговориха. Вместо това пристъпиха едновременно напред. Имаше нещо странно в начина, по който се движеха — неуловимо и гротескно. За един кратък миг майор Кемпфер си помисли, че ще продължат напред докато го прегазят. Но те като по команда спряха досами леглото. Никой от тях не промълви дума. Дори не отдадоха чест.
— Какво искате? — би трябвало да е разгневен, но все още не можеше да преглътне страха си. Целият се тресеше, макар че се опитваше да се успокои.
— Отговаряйте! — това прозвуча по-скоро като молба.
Но отговор нямаше. Той затършува с ръка и напипа фенерчето на пода до леглото, като не сваляше насочения към фигурите люгер. Поколеба се дали да го запали, заслуша в собственото си пресекливо дишане. Трябваше да види кои са тези хора и какво искат, ала нещо в него се бунтуваше против това.
Дойде миг, в който повече не можеше да издържа. Кемпфер изпъшка мъчително, натисна копчето и насочи фенера нагоре.
Над него се бяха надвесили редниците Флик и Кемпфер, с мъртвешки бели лица и изцъклени очи. Кървава бразда прорязваше шиите и на двамата. Никой не помръдваше — мъртвите войници изглежда не можеха, а Кемпфер не смееше. В продължение на една безкрайно дълга минута той лежеше парализиран в леглото, насочил фенерчето към лицата им, а устата му се гърчеше в безгласен вик на ужас, който изглежда не можеше да премине отвъд стиснатото му гърло.
След това безшумно, почти грациозно войниците се наведоха напред и се строполиха върху своя командира, притискайки го с мъртвешката си плът към чаршафите.
И докато се бореше да се освободи от прегръдката на труповете, Кемпфер чу някъде отдалече вик на смъртна уплаха. Някаква малка частица от ума му се зае да разпознае вика и най-сетне успя.
Беше неговият собствен.
— Сега вече вярваш ли ми?
— Да вярвам в какво? — Кемпфер не смееше да срещне погледа на Вьорман. Вместо това разглеждаше стиснатата в ръката си стъклена чаша с коняк, чието съдържание бе изгълтал на един дъх. Бавно и мъчително усещаше, че възстановява контрол над себе си. Тук, в стаята на Вьорман се чувстваше далеч по-спокоен.
— Че с есесовски методи този проблем няма да се реши.
— Нашите методи винаги са решавали проблемите.
— Не и този път.
— Но аз още не съм започнал! Нито един от заложниците не е бил застрелян!
Още докато произнасяше тези думи, Кемпфер си даде сметка, че се е изправил пред ситуация, която далеч надхвърля компетенцията на SS. Нямаше друг подобен прецедент, нито пък някой, към когото да се обърне за помощ. Тази крепост бе обитавана от нещо отвъд страха, отвъд насилието. Нещо, което обладаваше далеч по-голям опит от неговия във всяването на ужас. Това със сигурност не беше партизанска група, нито някой фанатизиран бранш на Националната Селска Партия. Беше нещо отвъд пределите на война, националност или раса.
Но въпреки това, заложниците трябваше да умрат призори. Не можеше да ги освободи — това би означавало да признае поражението си и да накърни авторитета на SS. Не биваше никога да позволява подобно нещо да се случи. Нямаше никакво значение, че смъртта им не ще окаже въздействие на онова… нещо, което избиваше войниците. Заложниците бяха обречени да умрат.
— Не… няма да умрат — произнесе Вьорман сякаш бе прочел мислите му.