Выбрать главу

— И ти ли мислиш като тях?

— Предишната седмица — Божичко, само до преди три дни — бих се изсмял на подобна мисъл. Сега обаче не съм сигурен. В нищо вече не съм сигурен. Ако наистина е вампир, не е като онези, за които сме чели в разказите на ужасите. И сме гледали по филмите. Единственото, в което съм сигурен е че убиецът не е човешко същество.

Кемпфер се опита да си спомни какво бе чел за вампирите. Дали не пиеха човешка кръв? Кой би могъл да каже? Гърлата на нещастните жертви бяха разпорени от край до край и дрехите им бяха така опръскани с кръв, че само специалист и то след подробно изследване би могъл да определи каква част от нея е изтекла. Спомни си как като дете бе гледал американската версия на „Дракула“ с немски субтитри. Преди доста години беше, но дори тогава идеята за съществуването на вампири му се струваше смешна. Но сега… явно убиецът не беше някой хитроумен славянин, който да се прокрадва в късните часове из крепостта. А в мазето лежаха вече осем трупа. Нима трябваше да въоръжи хората си с дървени клинове и чукове?

— Мисля, че трябва да се обърнем към първоизточника — произнесе той, когато мислите му спряха в задънена улица.

— И къде според теб е той?

— Не къде — кой. Искам да открием собственика на крепостта. Това съоръжение е било издигнато със строго определена цел и продължава да се поддържа в идеално състояние. Зад всичко това би трябвало да се крие някаква причина.

— Александру и момчетата му твърдят, че не знаят кой е собственикът.

— Поне така казват.

— Защо им е да лъжат?

— Всички лъжат. Все някой би трябвало да им плаща.

— Парите са дадени на съдържателя на страноприемницата и той ги разпределя между Александру и момчетата му.

— Тогава да разпитаме съдържателя.

— Накарай го да преведе посланието от стената.

Кемпфер втренчи поглед.

— Какво послание? Коя стена?

— Там долу, където убиха хората ти. Има нещо написано на стената с кръвта им.

— На румънски ли?

Вьорман сви рамене.

— Не зная. Не мога да разпозная дори буквите, камо ли езика.

Кемпфер скочи на крака. Ето нещо, с което можеше да се справи.

— Искам да видя този съдържател!

Името му беше Юлиу.

Близо петдесетгодишен възпълен мъж, плешив, но с гъсти черни мустаци. Небръснатата му близо три дена брада потрепваше нервно, докато стоеше облечен само по нощница в задния коридор, където държаха за заложници неговите съселяни.

Съвсем като в добрите стари дни, мислеше си Кемпфер докато наблюдаваше от сянката на близката стая. Постепенно идваше на себе си след преживяното. Обърканото, уплашено лице на съдържателя го върна в онези ранни години от службата в SS в Мюнхен, когато почти всяка нощ измъкваха по някой заможен евреин от топлото му легло, пребиваха го пред очите на семейството му и после се наслаждаваха да ги гледат как се обливат в страхлива пот в утринния хлад.

Но съдържателят не беше евреин.

Е, това нямаше кой знае какво значение. Евреин, франкмасон, циганин или румънец — не това интересуваше Кемпфер, а друго — неговата самоувереност, чувството, че стъпва здраво на краката си — ето кое трябваше първо да смаже. Всички рано или късно научаваха, че на този свят за тях няма безопасно място.

Остави съдържателя да трепери под хладната светлина на крушката, докато му позволи собственото търпение. Юлиу бе изправен точно на мястото, където са били убити двамата есесовци. Заедно с него докараха от страноприемницата и всичко, което би могло да се използва като дневник или счетоводна книга. Очите на мъжа нервно подскачаха от кървавите петна на пода към червените драсканици по стената, а сетне се вперваха в непроницаемите лица на четиримата войници, които го бяха измъкнали от леглото за да го доведат на това ужасно място. Самият Кемпфер избягваше да гледа към петната. Все не можеше да забрави разпорените гърла на войниците, които се бяха надвесили над него в леглото.

Най-сетне майор Кемпфер почувства, че ръцете му измръзват въпреки кожените ръкавици и реши, че е дошъл моментът да поговори с Юлиу. При вида на черната есесовска униформа съдържателят отстъпи назад и едва не се препъна в купчината прашни книги.

— Чия е крепостта? — запита Кемпфер с тих и заплашителен глас вместо предисловие.

— Не зная, хер офицер.

Мъжът говореше немски с отвратителен акцент, но все пак бе по-добре, отколкото да прибягват до услугите на преводач. Кемпфер зашлеви съдържателя с опакото на ръката си. Не изпитваше злоба, това бе стандартна процедура.

— Кой държи крепостта?

— Не зная!