Зашлеви го отново.
— Кой?
Съдържателят изхрачи кръв и заплака. Чудесно — вече беше сломен.
— Не зная! — повтори през сълзи той.
— Кой дава парите, с които плащаш на работниците?
— Пратеник.
— От кого?
— Не зная. Никога не ми казва. Мисля, че идват от банка. Пратеникът пристига два пъти в годината.
— Подписвал си някакви документи — чек, или бележка? От кого?
— Подписвам се на писмо. В горния край е името на Средиземноморската банка в Швейцария. Цюрих.
— И как идват парите?
— В злато. Златни монети по двадесет леи. Плащам с тях на Александру и момчетата му. Винаги е било така.
Кемпфер гледаше как Юлиу си трие очите и постепенно идва на себе си. Беше се добрал до следващата брънка от веригата. Ще трябва да се свърже с централното управление на SS и да поиска разследване за това кой изпраща златни монети от Цюрих в този затънтен край на Трансилванските Алпи. Първо чия е сметката и после, кому принадлежи крепостта.
И тогава?
Не знаеше, но за момента това му се виждаше единственото разумно решение. Обърна се и загледа думите на стената. Кръвта, с която бяха изписани — кръвта на Флик и Валц — вече бе станала ръждивокафява. Самите букви или бяха грубо надраскани, или просто не напомняха на нито един от познатите му писмени знаци. Една две все пак му се сториха познати. Но като цяло, посланието изглеждаше неразбираемо. Въпреки всичко, в него сигурно се криеше някакъв смисъл.
???
Той махна с ръка към думите.
— Какво значи това?
— Не зная, хер офицер! — мъжът се сгърчи пред яростния поглед на Кемпфер. — Моля… недейте!
Нямаше съмнение, ако се съди по държанието му, че Юлиу казваше истината. Но той никога не се осланяше на първото си впечатление. Ще трябва да притисне този проклет румънец, да го смачка, да го прекърши и после да го изпрати в селото, за да разказва за безжалостната съдба, която очаква всеки, попаднал в ръцете на хората с черни униформи. И тогава всички ще знаят — трябва да сътрудничат, да пълзят в краката и да треперят от желание, да се поставят в услуга на SS.
— Лъжеш — изкрещя той и удари с разтворена длан Юлиу в лицето. — Тези думи са на румънски! Искам да знам какво пише!
— Приличат на румънски, хер офицер — стенеше от болка Юлиу, — но не са. Не знам какво пише! Това съвпадаше с оскъдната информация, която Кемпфер бе получил от собствения си речник. Заел се бе да изучава румънски още от първия ден, когато научи за проекта в Плойещи. Вече имаше най-обща представа от дако-румънския диалект и се надяваше не след дълго да го говори свободно. Нямаше намерение да позволява на румънците, с които щеше да работи в лагера, да разговарят по между си без да ги разбира.
Но имаше още три разпространени диалекта, които доста се различаваха един от друг. И написаните на стената знаци, макар и да приличаха, изглежда не принадлежаха на нито един от тях.
Юлиу — съдържателят на страноприемницата и вероятно единственият грамотен човек в селото — не беше в състояние да ги разчете. Но въпреки това, щеше да страда.
Кемпфер застана с гръб към него и четиримата есесовци. Не говореше конкретно на някой от тях, но значението на думите му бе пределно ясно.
— Научете го на преводаческото изкуство.
Настъпи кратка сърцераздирателна пауза, после се чу приглушен удар, последван от болезнен вик. Нямаше защо да гледа. Можеше сам да си представи картината на случилото се — един от войниците бе забил приклада в гърба на съдържателя и го бе свалил на колене. Останалите войници са се приближи и всеки миг щяха да обсипят с ритници своята жертва. Познаваха добре онези места на тялото, където болката бе непоносима.
— Престанете веднага! — нареди нечий глас и Кемпфер веднага позна, че принадлежи на Вьорман.
Разгневен от намесата, есесовецът се обърна готов да се изправи срещу него. Отново неподчинение! Открито предизвикателство към по-старшия по чин! Ала в мига, когато понечи да отвърне, Кемпфер видя, че другият е поставил ръка върху дръжката на пистолета. Дали наистина смята да го използва? Все пак…
Есесовците гледаха с объркани погледи своя началник. Кемпфер не посмя да им нареди да продължат, нещо в изцъкления поглед и пребледнялото лице на Вьорман го караше да бъде предпазлив.
— Този нещастник отказа да ни сътрудничи — рече неуверено той.
— И ти смяташ, че като наредиш да го пребият до смърт ще получиш онова, което искаш? Каква интелигентност! — Вьорман приближи до Юлиу и изблъска встрани есесовците, сякаш бяха бездушна мебел. Той сведе поглед към хленчещия съдържател, после огледа един по един войниците.
— Така ли трябва да действа немският войник в името на родината? Обзалагам се, че за родителите ви ще е много интересно да наблюдават как ритате един невъоръжен и беззащитен човек. Каква храброст! Защо не ги поканите някой ден да ви погледат? Или може би и тях сте ритали до смърт, преди да влезете в армията?