Ами ако наистина пак се появи? Ако прехвърли клисурата и дойде при нея? Дори само мисълта за подобна среща й се струваше непоносима.
Не, това не беше възможно! Вампири просто не съществуваха!
И все пак снощи…
Мислите й бяха прекъснати от тропот на копита. Тя се обърна и съзря неясна сянка на конник, който се носеше покрай страноприемницата. Сянката се приближи към моста, очевидно с намерението да го пресече, но в последния миг конникът промени решението си и дръпна рязко поводите. Конят и конникът се очертаха ясно на фона на идещото откъм крепостта сияние. Магда забеляза привързания от едната страна на коня дълъг и плосък калъф. Конникът скочи на тревата и направи няколко предпазливи крачки по моста. След това спря.
Магда се притаи зад един храст, наблюдавайки го как изучава крепостта. Не знаеше защо реши да се скрие, може би станалото през последните дни я караше да изпитва недоверие към непознатите.
Беше висок, вероятно мускулест, с разрошена червеникава коса. Гърдите му се повдигаха учестено. Бавно извърташе глава, проследявайки движението на часовите по стената. Изглежда ги броеше. Позата му беше напрегната, сякаш едва се сдържаше да не заблъска с юмруци залостената порта в другия край на моста. Имаше изморен, ядосан и малко изненадан вид.
Постоя неподвижно няколко минути. Магда усещаше, че краката й се схващат от неудобното положение, но не смееше да мръдне. Най-сетне мъжът се обърна и бавно се върна при коня. Докато се приближаваше, очите му шареха по отсамния край на клисурата. Неочаквано той се спря и впери поглед право към мястото, където се бе свила Магда. Тя притаи дъх, чувайки думкането на сърцето си.
— Ей ти, там! — повика той. — Излез! — тонът му беше повелителен, изразяването напомняше мегленитския диалект.
Магда не смееше да мръдне. Как бе успял да я съгледа в мрака на храсталака?
— Излез, инак аз ще те измъкна!
С дясната си ръка Магда опипа един тежък камък. Тя се вкопчи в него, изправи се и пристъпи напред. Беше решила, че най-добре ще е да срещне опасността на открито. Който и да бе този мъж, нямаше да му позволи да й стори зло. Стигаха й подигравките на войниците от тази сутрин.
— Защо се криеш там?
— Защото не знам кой си — Магда се опита да си придаде смелост.
— Права си — той кимна отсечено.
Магда чувстваше натрупаното в него напрежение, но същевременно разбираше, че няма никаква връзка с нея. Въздъхна малко по-спокойно.
— Какво става там? — мъжът махна с ръка към крепостта. — Кой е осветил крепостта, като че ли е някаква туристическа атракция?
— Немски войници.
— И на мен ми се стори, че каските им приличат на немски. Но какво правят тук?
— Не зная. Струва ми се, че и те не знаят.
Мъжът погледна отново към крепостта и промърмори нещо, което й прозвуча като „глупаци“. Не беше сигурна. Имаше някаква отчужденост в него, сякаш въобще не е заинтересуван от нея, а само от онова, което става в крепостта. Престана да стиска така силно камъка, но не посмя да го пусне. Още не.
— Какво толкова те интересува? — попита го тя.
Той я погледна навъсено.
— Просто питам. И друг път съм идвал тук като турист и реших, че мога да се отбия и да преспя в крепостта.
Веднага почувства, че я лъжат. Никакви туристи нямаше нощем в прохода Дину, камо ли да препускат с такава бясна скорост. Освен ако не са си изгубили ума.
Магда отстъпи назад и бавно закрачи към хана. Страхуваше се да остане в тъмното с мъж, който очевидно я лъжеше.
— Къде отиваш?
— Връщам се в стаята си. Студено ми е тук.
— Ще те изпратя.
Обезпокоена Магда ускори крачка.
— И сама ще намеря пътя, благодаря.
Но той сякаш не я чу, или не й обърна внимание. Дръпна юздите, изравни се с нея и поведе коня след себе си. Пред тях, страноприемницата изглеждаше като двуетажна кутийка. Виждаше слабото сияние на запалената в стаята й свещ.
— Можеш да хвърлиш този камък — каза й той. — Няма да ти потрябва.