Магда с мъка сподави изненадата си. Възможно ли бе мъжът да вижда в тъмното?
— Остави на мен да преценя.
От него лъхаше възкисел мирис, смесица от мъжка и конска пот, която й се струваше неприятна. Ускори още крачка, оставяйки го зад себе си.
Мъжът не направи опит да я застигне.
Магда пусна камъка едва когато стигна прага. Когато влезе, столовата отдясно тънеше в мрак. От другата страна, Юлиу тъкмо се готвеше да духне свещта на масата, която му служеше за бюро.
— Не бързай — предупреди го тя, без да спира. — Струва ми се, че ще имаш посетител.
Лицето му светна.
— Тази нощ?
— Ей сега.
Юлиу радостно разтвори регистрационната книга и отвъртя капачето на мастилницата. Страноприемницата принадлежеше на рода му от много поколения. Някои твърдяха, че е била построена за да приюти зидарите на крепостта. Не беше нищо повече от една схлупена двуетажна къщичка, която не предлагаше никакви удобства и броят на посетителите през всичките тези години оставаше крайно малък. Първият етаж служеше за дом на семейството. Основния приход за Юлиу и близките му всъщност идеше от посредничеството между него и хората, оставени за да поддържат крепостта. Останалото припечелваха от вълната на овцете — малкото непожертвани за храна на семейството.
А сега две от трите свободни стаи на страноприемницата щяха да бъдат заети — цяла златна мина.
Магда изтича пъргаво нагоре по стълбите, но не бързаше да се прибира в стаята си. Спря се, за да чуе какво ще каже странникът на Юлиу. Зачуди се от какво ли е породен интересът й. Мъжът й се бе сторил крайно неприятен, в добавка на миризмата и мрачния изглед, в гласа му се долавяха арогантност и настойчивост, които я дразнеха.
Защо, тогава, се бе спряла да подслушва? Никога преди не беше го правила.
Разнесе се тежък тропот пред вратата и след миг мъжът влезе вътре. Гласът му отекна по стълбите.
— Ей, съдържателю! А, още си тук. Добре. Погрижи се някой да изтрие коня ми и да го наглежда няколко дена. Това е вторият ми кон за днес и доста го поизморих. Искам добре да го подсушат, преди да го оставят да се наспи. Ей, слушаш ли ме?
— Да… да, господине — гласът на Юлиу звучеше напрегнато, дори уплашено.
— Ще го направиш ли?
— Да. Ей сегичка ще извикам моя племенник.
— И стая за мен.
— Имаме две свободни. Моля да се разпишете.
Настъпи пауза.
— Искам тази отгоре — дето гледа на север.
— Ах, съжалявам, господине, но трябва и второто име. Само „Глен“ не е достатъчно — гласът на Юлиу трепереше от вълнение.
— Да не би още някой с името Глен да е отседнал тук?
— Не, но…
— Тогава Глен ще ти стигне.
— Добре, господине. Но трябва да ви кажа, че северната стая е заета. Можете да вземете източната.
— Който и да е, кажи му да си смени стаята. Ще платя допълнително.
— Не е „той“, господине. Тя е и не мисля, че ще иска да се премести.
Колко си прав, Юлиу — помисли си Магда.
— Кажи й! — прозвуча като команда, с нетърпящ възражение глас.
В мига, когато обувките на Юлиу се провлачиха по пода Магда се шмугна в стаята си и зачака. Беше вбесена от поведението на непознатия. С какво ли така бе уплашил Юлиу?
Тя открехна вратата още при първото почукване и впери поглед в объркания съдържател, с бледо, изпотено лице и едри капки пот по мустаците. Имаше направо ужасен вид.
— Моля ви, домнишора Куза — запелтечи той. — Има един мъж долу, който иска вашата стая. Ще бъдете ли така добра да му я преотстъпите? Моля ви!
Той хленчеше. Умоляваше. Магда почувства жал към него, но не смяташе да дава стаята.
— В никакъв случай! — тя понечи да затвори вратата, но Юлиу я спря с ръка.
— Трябва!
— Няма да го направя, Юлиу! И това е последната ми дума!
— Тогава, не бихте ли… не бихте ли му го казали сама? Моля ви!
— Защо толкова те е страх от него? Кой е той?
— Не зная кой е той. И не съм сигурен… — гласът му съвсем притихна. — Ще му кажете ли вместо мен?
Юлиу буквално се тресеше от страх. В първия миг Магда бе решила да остави този проблем на него, но после се досети, че ще изпита известно отмъстително удоволствие, ако откаже собственолично на нахалния непознат. Два дена никой не й бе дал възможността да каже какво мисли. Ето че сега можеше да заяви правата си на висок глас.
— Разбира се, че ще му кажа — кимна тя.
Магда се пъхна край замрелия Юлиу и се спусна по стълбите. Мъжът очакваше развръзката долу, подпрял се небрежно на дългия калъф, когото бе съзряла привързан на коня. За пръв път го виждаше на светло и трябваше да признае, че първоначалното й впечатление беше погрешно. Да, наистина беше мрачен и миришеше на пот, но чертите на лицето му бяха правилни, носът — дълъг и прав, скулите — изпънати. Косата му беше ярко червена като пламък, разрошена и въздълга, но подобно на мириса дължеше изгледа си вероятно на дългия и тежък път. Очите му се спряха върху нейните, бистро сини като планински езера. Единственият дисонанс бе мургавата му кожа — сякаш не на място в компанията на светлите очи и червеникавата коса.