— Така си и помислих — че сте вие.
— Няма да си дам стаята.
— Аз ще я получа — изправи се той.
— Засега е моя. Можете да се настаните в нея, когато си тръгна.
Той направи крачка към нея.
— Изключително важно е да имам северно изложение. Аз…
— Имам си собствени причини да държа крепостта под око — прекъсна тя поредната му лъжа. — Също както, уверена съм, вие си имате ваши. Но моите са далеч по-важни. Няма да я отстъпя.
Очите му блеснаха яростно и за секунда Магда си помисли, че е прекалила в настойчивостта си. Неочаквано, както и преди той придоби невъзмутим и спокоен вид и отстъпи назад, с едва доловима усмивка на уста.
— Изглежда не сте от тези места.
— От Букурещ съм.
— Така и предполагах — Магда долови нещо в погледа му, някакво неясно уважение. Но това й се стори странно. Защо ли я гледаше така, когато отказваше да му даде онова, което искаше? — Ще си промените ли решението? — попита той.
— Не.
— Е, добре — въздъхна червенокосият. — Източната да бъде. Съдържателю! Покажи ми стаята!
Юлиу се втурна надолу по стълбите, като едва не падна от припряност.
— Веднага, господине. Стаята вдясно от стълбите вече е готова за вас. Аз ще взема багажа… — той посегна към калъфа, но Глен го изпревари.
— Мога и сам да се справя. Ала на седлото има навито одеало, което бих желал да получа — той пое нагоре по стълбите. — И гледай да се погрижиш за коня! Бива си го — след един последен поглед към Магда, поглед който пробуди в нея непознати, но не неприятни чувства, мъжът изчезна на горния етаж. — И веднага ми приготви банята!
— Да, господине! — Юлиу спря до Магда и стисна ръцете й в своите. — Благодаря ви! — прошепна той, все още уплашен, но вече поуспокоил се. След това се втурна да се разпореди за коня.
Магда остана известно време в предната стая, обмисляйки странната последователност от среднощни събития. Имаше много необясними неща, но не можеше да им отделя внимание сега, когато далеч по-важни бяха въпросите, които будеше крепостта…
Крепостта! Беше забравила баща си! Магда изтича нагоре по стълбите, мина покрай затворената врата на Глен, влезе в своята стая и се спря до прозореца. Горе, в кулата, светлината в стаята на баща й блестеше както преди.
Тя въздъхна облекчено и се отпусна на леглото. Легло… истинско легло. Може би в края на краищата всичко ще се уреди. Тя се усмихна уморено. Не, нямаше смисъл да се успокоява. Знаеше, че нещо ще се случи. Магда извърна глава от светлината на свещта, която се отразяваше в огледалото зад нея. Колко уморена бе само! Ако можеше поне за миг да даде отдих на очите си, щеше да се почувства по-добре… най-добре да си мисли за хубави неща… ех, да ги пуснат обратно в Букурещ, или да избягат от германците и онова ужасяващо явление…
Шумът от движение пред вратата прогони мислите й далеч от крепостта. Изглежда онзи мъж — Глен — слизаше в банята. Поне няма да мирише както когато го срещна. Всъщност, какво я интересуваше? Изглеждаше доста загрижен за коня си, а от това можеше да се съди, че е човек състрадателен. Или практичен. Наистина ли бе сменил два коня за един ден? Възможно ли бе човек да изтощи два коня? Не можеше да си представи с какво новопристигналият бе уплашил Юлиу. Струваше й се, че той познава Глен, но пък не знаеше името му, преди да се подпише. В това нямаше никакъв смисъл.
Всичко й се струваше някак безсмислено… мислите й се понесоха надалеч…
Пробуди я шумът от затваряща се врата. Не беше на нейната стая. Вероятно в стаята на Глен. На стълбите се чу поскърцване. Магда подскочи и погледна към свещта — беше изгоряла до средата. Тя се хвърли към прозореца. Прозорецът горе на крепостта светеше.
Макар да не се чуваше никакъв звук, тя видя сянката на някакъв човек, който се прокрадваше към моста. Движеше се с пъргавината на дива котка. Безшумно. Сигурна беше, че това е Глен. Под изненадания поглед на Магда той се шмугна встрани и спря до храста, който тя бе използвала за прикритие малко по-рано. Мъглата бе изпълнила клисурата и пълзеше към краката му. Мъжът стоеше неподвижно, вперил поглед в крепостта, като часовой.
Магда тръсна ядно глава. Какво правеше там? Това си беше нейното място! Нямаше право да го заема. Би трябвало да слезе долу и да му го заяви право в лицето, но не смееше. Не се страхуваше от него, но имаше нещо в ловките му, решителни движения, което я караше да бъде нащрек. Този Глен беше опасен мъж. Но не и за нея, чувстваше го. По-скоро за германците, горе в крепостта. Това не го ли правеше донякъде неин съюзник? Въпреки това, не изпитваше желание да се приближава сама към него в тъмнината.