Поне можеше да го наблюдава. Би могла да се притаи някъде зад него и да узнае какво е намислил, като междувременно държи под око прозореца на баща си. Може би така ще научи защо е тук. Именно този въпрос я измъчваше докато се спускаше надолу по стълбите и пресичаше тъмната предна стая за да поеме навън. Внимателно се приближи към един масивен камък недалеч зад него. Сигурна бе, че няма да узнае за присъствието й.
— Идвате да предявите правата си над мястото ли?
При звука на този глас Магда подскочи — той дори не беше обърнал глава!
— Откъде знаете, че съм тук?
— Чух ви да се приближавате още откакто напуснахте страноприемницата. Доста сте несръчна, наистина.
Ето пак — тази дразнеща самоувереност.
Той се обърна и махна с ръка.
— Елате тук и ми кажете защо според вас германците са осветили крепостта като коледно дръвче в този късен час. Те въобще ли не си лягат?
Тя помисли и реши да се подчини на поканата. Би могла да спре някъде зад него, но не и на края на клисурата. Докато се приближаваше, усети, че мирише далеч по-приятно.
— Страхуват се от тъмнината — рече Магда.
— Страхуват се от тъмнината — повтори безизразно той. Не изглеждаше особено изненадан. — И защо?
— Мислят си, че ги дебне вампир.
В слабото сияние, което идеше откъм крепостта, Магда забеляза, че мъжът вдигна изненадано вежди.
— Така ли? Те ли ви го казаха? Познавате ли някого там?
— Аз самата бях в крепостта днес. А баща ми и сега е там — тя посочи с ръка. — Долния прозорец на кулата е неговия — онзи, осветеният.
Молеше се с баща й всичко да е наред.
— Но защо ще си мислят, че наоколо витае вампир?
— Осем от тях бяха убити, всичките до един — с разкъсани гърла.
Устата му се изпъна в тънка линия.
— Но все пак… точно вампир?
— Разказват също за два трупа, които вървели. Изглежда вампирът е единственото обяснение за всичко, което се случва там. А след това аз видях…
— Видяла сте го? — Глен се обърна и впи очи в нея, очаквайки отговора.
Магда отстъпи крачка назад.
— Да.
— Как изглеждаше?
— Защо искате да знаете? — имаше нещо в държанието му, което я плашеше. Думите му се удряха в нея.
— Казвайте! Черен ли беше? С бледо лице? Красив? Грозен? Какъв?
— Аз… аз не помня точно. Това което помня е, че изглеждаше ужасно… и нереално, ако това ви говори нещо.
Той се изправи.
— Да. Това обяснява много. И… не исках да ви уплаша — мъжът помисли за миг. — Как изглеждаха очите му?
— Откъде знаете за очите? — запита с пресипнал глас Магда.
— Не казвам че зная нещо — поклати глава той. — Просто очите са огледалото на душата.
— Ако това е вярно, — отвърна тя, а гласът й неволно утихна до шепот, — тогава неговата душа е бездънен кладенец.
Известно време двамата мълчаха, без да откъсват погледи от крепостта. Магда се чудеше за какво ли си мисли Глен. Най-накрая той заговори.
— Още нещо. Знаете ли как е започнало всичко?
— Баща ми и аз не сме били тук, но ни казаха, че първият войник бил убит след като той и приятеля му разбили входа към някаква подземна килия.
Лицето на мъжа се сви болезнено, той затвори уморено очи и както и преди няколко часа, устните му безшумно оформиха думата „глупци“.
Червенокосият отвори очи и внезапно посочи към крепостта.
— Какво става в стаята на баща ви?
Магда вдигна глава. В началото не забеляза нищо. После я завладя ужас. Светлината избледняваше. Без да се замисли тя се втурна към моста. Но Глен я сграбчи за китката и я дръпна обратно.
— Не ставайте глупава! — прошепна остро той. — Часовоите ще ви застрелят! А дори и да не го сторят, никога няма да ви пуснат вътре. Нищо не можете да направите!
Магда почти не го чуваше. Тя трескаво се бореше с хватката му. Трябваше да се освободи и час по-скоро да отиде при баща си! Но Глен беше по-силен от нея и не искаше да я пусне. Пръстите му се впиха в ръката й и колкото повече се дърпаше, толкова по-здраво стискаше той.
Накрая думите му достигнаха до нея. Прав беше — нямаше да успее да стигне до стаята. Нищо не можеше да се направи.
В безпомощна, агонизираща тишина тя проследи как изчезва светлината в стаята на баща й, докато накрая прозорецът се превърна в черно петно.
18
Крепостта
четвъртък, 1 май