02.17
Теодор Куза бе чакал търпеливо и дълго, уверен без да знае откъде идваше тази увереност, че съществото ще се появи отново. Беше говорил с него на древния език. Щеше да се върне. Тази нощ.
Не знаеше, какво го очаква. Би могъл да открие тайни, издирвани от други учени векове наред, или въобще да не види утрото. Той потрепери, не само от страх, но и от нетърпение.
Всичко беше готово. Седеше до масата, отляво бяха разхвърляни книгите, отдясно имаше малка кутийка с традиционни амулети против вампири, а в средата бе оставена неизменната чаша вода. Единственото осветление идеше от крушката висяща точно над него, единственият звук бе неговото собствено дишане.
И изведнъж Куза осъзна, че вече не е сам.
Преди да види каквото и да е, той го почувства. Някакво злокобно присъствие, отвъд полезрението, отвъд възможността да бъде описано. То просто беше там. После дойде мракът. Но този път беше различен. Предната нощ той се бе просмукал сякаш в самия въздух на стаята, растейки и разпространявайки се навсякъде. Сега мракът бавно се стичаше от стените, скривайки ги от погледа му и се спускаше над него.
Куза притисна ръцете си, облечени в ръкавици, към масата, за да спре треперенето им. Усещаше сърцето си да блъска в гърдите, толкова силно и невъздържано, че се боеше да не се пръсне някоя от камерите. Очакваният момент беше настъпил. Сега или никога!
Стените бяха изчезнали. Мракът се издигаше над него като ебонитов купол — никаква светлина не проникваше отвъд масата. Беше студено, но не мразовито като предната нощ и нямаше вятър.
— Къде си? — запита той на старославянски.
Никакъв отговор. Но той чувстваше, че нещо чака отвъд непроницаемата стена, отмервайки времето по свой начин.
— Умолявам те — покажи се!
Настъпи продължителна пауза — после се разнесе нечий глас, с плътен акцент.
— Мога да говоря и на по-нови езици от този.
Думите бяха произнесени на дако-румънски диалект, използван по тези места във времената, когато е била издигната тази крепост.
Тъмнината срещу него започна да се разтваря. От мрака се появи някакво очертание. Куза незабавно разпозна лицето и очите от предишната нощ, фигурата продължи да се оформя и надолу. Пред него стоеше огромен на ръст мъж, висок поне три метра, с широки рамене и горда осанка, разкрачил крака и поставил ръце на кръста. На шията му, привързан със златна верижка покрита със скъпоценни камъни, бе окачен черен като мрака плащ, който се спускаше чак до долу. Под него Куза едва различаваше риза от фин плат, вероятно коприна, широки черни бричове и високи ботуши от кафява кожа.
Всичко имаше там — могъщество, упадък, безмилостност.
— Откъде знаеш стария език? — запита другият.
Куза чу заекващия си глас.
— Аз… съм го изучавал години наред. Много години — умът буквално беше парализиран. Всичко, което бе мислел да каже, всички въпроси, които би искал да зададе до един бяха изчезнали, изпарили се. Завладян от отчаяние, той изстреля първата хрумнала му мисъл.
— Мислех, че ще носиш вечерни дрехи.
Гъстите вежди се сближиха на смръщеното лице.
— Не разбирам какво означава „вечерни дрехи“.
Куза си позволи да се замисли за миг — изненадващо, как един популярен роман, написан от някакъв англичанин преди близо половин век може да промени представите за една чисто румънска легенда3. Той се наведе напред в количката.
— Кой си ти?
— Аз съм виконт Раду Молашар. Тази част от Влашко на времето беше моя.
Значи пред него стоеше едновремешен феодален владетел.
— Ти си болярин?
— Да. Един от малкото, които останаха верни на Влад — онзи, когото наричаха Тепеш Наколвача — до самия му край пред Букурещ.
Макар да бе очаквал някакъв подобен отговор, Куза се почувства замаян.
— Та това е било през 1476! Почти преди пет века! Нима си толкова стар?
— Аз бях там.
— А след това — къде си живял?
— Тук.
— Но защо? — страхът на Куза се бе изпарил, заменен от внезапно завладялото го вълнение. Искаше да узнае всичко — сега!
— Защото ме преследваха.
— Турците ли?
Молашар присви очи, виждаха се само тъничките като топлийки зеници.
— Не. От… други… безумци, готови да ме гонят из целия свят, за да ме унищожат. Знаех, че не мога вечно да им бягам, — той се усмихна, разкривайки два реда пожълтели зъби. Нито един от тях не беше заострен, но всички изглеждаха изненадващо здрави — затова реших да ги надживея. Построих тази крепост, уредих поддръжката й и се скрих в нея.
— Ти да не си… — ето го въпросът, който измъчваше Куза от самото начало, ала не смееше да го зададе. — Ти вампир ли си?