Отново усмивката, хладна и подигравателна.
— Вампир? Носферату? Морой? Може би.
— Но как тогава…
Молашар разсече въздуха с десница.
— Стига! Стига с тези досадни въпроси! Не ме интересува твоето празно любопитство. Знам, че си ми сънародник и че земята ни е в ръцете на чужденци. Защо си с тях? Нима си предал Влашко?
— Не! — пред свирепия поглед на Молашар, Куза почувства как в него отново се връща познатият страх. — Те ме доведоха тук насила!
— Защо? — думите пронизваха като нож.
— Смятаха, че ще мога да открия причината, поради която избиват войниците им. И мисля че я открих… нали?
— Да. Откри я — Молашар си позволи поредната безжалостна усмивка. — Нуждаех се от тях, за да възстановя силата си след дългото бездействие. Ще ми трябват всичките, за да възвърна отново предишното си могъщество.
— Не бива да го правиш! — извика Куза преди да помисли.
Очите на Молашар блеснаха.
— Никога не казвай какво бива и какво не бива да правя в дома си! Още повече когато в него са се настанили нашественици! Аз се погрижих нито един турчин да не стъпи в този проход докато го държах, а сега се събуждам и откривам, че крепостта ми е завладяна от германци!
Целият кипеше от гняв, крачеше из стаята и размахваше юмруци за да подчертае думите си.
Куза използва тази възможност да повдигне капака на кутийката и да извади парчето счупено огледало, което Магда му бе дала сутринта. Докато Молашар се мяташе вбесен из стаята, професорът завъртя огледалото и се помъчи да хване отражението му в него. Вдигна глава и го видя застанал до книгите отдясно, но когато надзърна в огледалото, там не се виждаше нищо друго освен самите книги.
Молашар нямаше отражение!
Внезапно огледалото бе дръпнато от ръката му!
— Правиш се на любопитен, а? — той вдигна огледалото и надзърна в него. — Да. Преданията са верни — аз нямам отражение. А на времето имах — за миг очите му се замъглиха. — Това вече е минало. Какво друго имаш в тази кутия?
— Чесън — Куза бръкна под капака и извади една глава. — Казват, че прогонвал вампирите.
Молашар протегна ръка. В средата на дланта му се виждаше кичурче косми.
— Дай ми го — Куза се подчини, Молашар отхапа малко и въздъхна. — Обичам чесън.
— А сребро? — професорът извади един сребърен медальон останал от Магда.
Молашар не се поколеба да го грабне.
— Какъв болярин щях да съм, ако се страхувах от среброто?
Изглежда, че се забавляваше чудесно.
— А това, — продължи Куза докато ровеше в кутията, — се смята за най-мощното средство против вампири.
Той извади кръста, който капитан Вьорман бе дал на Магда.
Молашар внезапно отстъпи назад, а от устата му излетя звук, наподобяващ нещо средно между изхъркване и ръмжене. Той прикри очи.
— Махни го!
— Действа ли ти? — Куза беше изненадан. Нещо се сви в него, докато гледаше как се измъчва Молашар. — Но защо? Как…
— МАХНИ ГО!
Куза побърза да изпълни поръката, като прикри кръста с една картонена кутия.
Молашар бе оголил зъбите си, сякаш се готвеше да скочи върху него и да го разкъса.
— Надявах се, че в твое лице ще имам съюзник против нашествениците, но виждам че съм се лъгал!
— Аз също искам да бъдат прогонени! — възрази уплашен Куза, притискайки се в количката. — Дори повече от теб!
— Ако е така, едва ли щеше да размахваш пред мен това проклятие!
— Но аз не знаех! Можеше да е поредната селска измислица, като чесъна и среброто!
Трябваше да го убеди!
— Може би — кимна замислено Молашар. После се обърна и отстъпи в мрака, гневът му — донякъде поутихнал. — Но все още не ти вярвам, Недъгави.
— Не си отивай! Моля те!
Молашар спря в очакващия го мрак и се обърна към Куза, докато се увиваше в него. Гледаше го мълчаливо.
— Молашар, аз съм на твоя страна! — извика Куза. Не биваше да го пуска сега, когато толкова много въпроси чакаха отговор. — Моля те, повярвай ми!
В тъмнината вече се виждаха само блестящите точици на Молашаровите очи. Останалото бе погълнато. Изведнъж от черната завеса изскочи ръка и посочи с пръст Куза.
— Ще те наблюдавам, Недъгави. И ако се уверя, че мога да ти имам доверие, отново ще се срещна с теб. Но ако предадеш народа ни, лично ще сложа край на жалкия ти живот.
Ръката изчезна. После и очите. Но думите останаха да висят във въздуха. Мракът постепенно се разсея, сякаш погълнат от стените. Скоро всичко си беше както преди. Отхапаната глава чесън, която се въргаляше в ъгъла на стаята бе единственото доказателство, че Молашар е бил тук.
Доста време Куза не намираше сили да се раздвижи. Постепенно осъзна, че езикът му е подут и изсъхнал далеч повече от обикновено. Той вдигна чашата с вода и механично отпи. Преглътна с известно затруднение и после посегна към кутията вдясно от него. Ръката му застина на капака за миг, преди да го вдигне. Умът му се противеше срещу намисленото, но той знаеше че няма друг избор. Стиснал здраво устни Куза вдигна картонения капак, пое кръста и го положи на покривката пред себе си.