Выбрать главу

Такава миниатюрна вещ. Сребро. Поизтрити орнаменти в двата края и горната част на кръстчето. Дори нямаше изображение на разпънато тяло. Само един кръст. Символ на безчовечността на един човек към друг.

От край време, Куза винаги бе гледал на носенето на кръст, като на варварски обичай, сигурен признак за незрели познания в религията. Пък и нали християнството не беше нищо друго освен сравнително млад клон на юдаизма. Необходимо му беше време за да узрее. Как наричаше Молашар кръста? „Проклятие?“ Не, не беше такъв, не и за Куза. Уродлив — да, но не и проклятие.

И ето че сега придобиваше ново значение, както и много други неща. Традицията го даряваше с могъщество срещу демони и вампири, вероятно защото беше символ на вечната победа на доброто над злото. Куза винаги беше смятал, че ако наистина има задгробен живот и кръстът притежава някакво въздействие върху обитателите му, то по-скоро се дължи на безмерната вяра на онзи, у когото е свещения обект, отколкото на самия обект.

Ала току що бе научил, че греши.

Молашар беше израз на злото. Тук две мнения нямаше — всяко същество, което оставя подире си трупове за да преживява несъмнено е зло. И когато Куза бе вдигнал пред себе си кръста, Молашар се бе отдръпнал назад. Куза не вярваше в силата на кръста и въпреки това той бе оказал въздействие върху Молашар.

Значи все пак кръстът, а не приносителят му притежава сила.

Ръцете му се тресяха. Почувства как съзнанието му се замъглява от безбройните възможности — всички до една умопомрачителни.

19

Крепостта

Четвъртък, 1 май

06.40

Две поредни нощи без жертва. Докато си затягаше колана, Вьорман усещаше как в него предпазливо се надига радостта. Тази нощ наистина беше заспал, дълбоко и непробудно и на сутринта се чувстваше в чудесна форма.

Крепостта не изглеждаше нито по-светла, нито по-жизнерадостна. Над нея продължаваше да виси почти неуловимото злокобно присъствие. Не, ако имаше промяна, тя беше в него. Кой знае защо за пръв път от началото на събитията изпитваше увереност, че наистина ще успее да се завърне жив у дома, в Ратенау. За известно време сериозно се бе усъмнявал в подобна възможност. Но след солидната закуска, която още куркаше в червата му и със съзнанието, че хората му са точно толкова на брой, колкото бяха и вчера, всичко изглеждаше възможно — вероятно дори отпътуването на Ерик Кемпфер и неговите униформени тъпанари.

Дори картината не го тревожеше тази сутрин. Сянката в ляво от прозореца продължаваше да му напомня за увиснал на въжето труп, но тази гледка не всяваше в него онзи смут, който се бе надигнал, когато Кемпфер му я посочи за пръв път.

Тъкмо когато се спусна по стълбите на първия етаж, насреща се появи Кемпфер, по-наперен от всякога.

— Добро утро, скъпи майоре! — поздрави го сърдечно Вьорман, чувствайки, че може да обърне гръб на враждата, стига Кемпфер наистина да си тръгне колкото се може по-скоро. Но не можеше да пропусне удобната възможност и да го захапе. — Виждам, че и на двамата ни е хрумнала една и съща идея. Обзалагам се, че идвате при професор Куза за да му изразите благодарността си за спасяване живота на някой немски войник.

— Няма и най-малкото доказателство, да е направил нещо подобно! — изръмжа Кемпфер, чиято напереност бе изчезнала моментално. — Дори той самият не твърди нищо подобно!

— Но съвпадението, между неговото пристигане и прекратяването на убийствената поредица е доста показателно за известна причинно-следствена връзка, не мислите ли?

— Чиста случайност и нищо повече!

— Тогава, защо сте тук?

Кемпфер се поколеба, докато открие най-точния отговор.

— За да разпитам мръсния евреин какво е научил от книгите, естествено.

— Естествено.

Двамата влязоха в стаята, Кемпфер отпред. Намериха Куза коленичил на пода, върху неговия дюшек. Не се молеше. Опитваше се да се покачи обратно в количката. Той погледна за миг към тях и отново се съсредоточи върху прекъснатото занимание.

Първото желание на Вьорман бе да помогне на стареца. Тъничките ръце с атрофични мускули изглеждаха напълно неспособни да повдигнат в инвалидната количка изсъхналото тяло на професора. Но той не беше помолил за помощ, дори с жест или поглед. Изглежда за него беше въпрос на чест да се настани сам в количката. Вьорман си помисли, че за този човек вероятно единствената радост и гордост бе собствената му дъщеря. Не му се искаше да го лишава от това малко постижение.