Куза изглежда знаеше как трябва да се справи. Докато го гледаха — Кемпфер очевидно се забавляваше добре — Куза подпря количката на стената отзад и с изкривено от болка и мъка лице започна да се набира по нея, милиметър по милиметър, разгъвайки скованите си стави. Най-сетне с пъшкане, от което по челото му избиха едри капки пот, Куза се отпусна на седалката и се извъртя, провесвайки изнурените си ръце отстрани. Дишаше на пресекулки. Все още трябваше да се поизправи малко и да се завърти напред, но най-тежката част беше отминала.
— Какво искате от мен? — запита той, след като се поуспокои. Сякаш се бе изпарило онова предпазливо и внимателно обръщение, което бе поддържал в разговорите от мига на пристигането си в крепостта. Нямаше го и смешноватото обръщение „господа“. Болката очевидно бе твърде голяма, за да си позволи лукса да бъде подигравателен.
— Какво научи снощи, чифут? — запита Кемпфер.
Куза опря гърба си уморено в облегалката. Той затвори за секунда очи, после ги отвори и ги присви към Кемпфер. Без очила изглежда беше почти сляп.
— Почти нищо. По всичко изглежда, че крепостта е било построена през петнадесети век от някакъв боляр, съвременник на Влад Тепеш.
— Това ли е всичко? Два дена ровене в книгите само за това?
— Един ден, майоре — поправи го професорът и в гласа му се долови познатата заядливост. — Един ден и две нощи. Това е крайно недостатъчно, като се има пред вид, че материалите са на най-различни езици.
— Не ме интересуват извиненията ти! Искам резултати!
— И не ги ли получихте? — отговорът изглежда беше от значение за Куза.
Докато отвръщаше Кемпфер изправи рамене и изпъчи гърди.
— Две поредни нощи нямаше инцидент, но не вярвам това да е било свързано с теб — той извърна лице към Вьорман и го погледна мрачно. — Изглежда мисията ми тук е завършила с успех. Но за да се уверя, ще остана още една нощ преди да потегля.
— Ха! Още една нощ в твоята компания! — възкликна ядно Вьорман, чувствайки как се разваля настроението му. — Чашата на търпението преля!
Готов бе да издържи какво ли не, но не и още една нощ с Кемпфер!
— Не виждам смисъл да оставате повече тук, хер майор — намеси се Куза с блеснал поглед. — Убеден съм, че има и други страни, където спешно се нуждаят от вашите услуги.
Кемпфер сгърчи устните си в подобие на усмивка.
— Нямам намерение да напускам скъпата ти родина, чифутино! Оттук заминавам за Плойещи.
— Плойещи? Защо пък в Плойещи?
— Скоро ще научиш — той се обърна към Вьорман. — Утре сутринта потеглям.
— Лично ще ти държа вратата отворена.
Кемпфер му хвърли гневен поглед, след това излезе навън. Вьорман го проследи. Осъзнаваше, че нищо не е постигнато, че убийствата са спрели поради някаква неизвестна за тях причина и че могат да бъдат възобновени отново във всеки момент — тази вечер, утре, вдруги ден. Това, на което се радваха беше само една малка пауза, някакъв необясним мораториум. Не бяха нито научили, нито постигнали каквото и да било. Ала нямаше намерение да прави съмненията си достояние на Кемпфер. Искаше майорът да се махне колкото се може по-скоро. А вероятно и майорът го искаше. Нямаше намерение да казва каквото и да е, което би забавило потеглянето му.
— Какво означаваше това за Плойещи? — попита зад гърба му Куза.
— По-добре да не знаете — той погледна изтерзаното, разтревожено лице на професора. На масата пред него, до тънките очила лежеше сребърното кръстче, което дъщеря му бе заела от него вчера.
— Моля ви, капитане, кажете ми. Защо този човек заминава за Плойещи?
Вьорман не му обърна внимание. Професорът и без това си имаше достатъчно проблеми. Едва ли разказът за създаването на румънски еквивалент на Аушвиц ще му подейства ободряващо.
— Ако желаете, днес можете да посетите дъщеря си. Но ще трябва вие да отидете при нея. Тя не бива да идва. — Той се пресегна и вдигна кръста. — Това беше ли ви от полза?
Куза спря поглед на сребърния кръст, после бързо го отклони встрани.
— Не. Ни най-малко.
— Да си го взема ли?
— Какво? А… не? Не! Все още може да ми послужи. Оставете го тук.
Вьорман беше изненадан от внезапното напрежение в гласа на Куза. Професорът изглеждаше променен от вчера, някак неуверен в себе си. Вьорман не можеше да посочи точно в какво, но чувстваше, че има някаква причина.
Той хвърли кръста на масата и се обърна към вратата. Имаше си достатъчно проблеми, че да се тревожи за професора. Ако Кемпфер наистина си тръгне, трябваше да помисли върху следващата стъпка. Да остане, или да напусне крепостта? Едно бе ясно — налагаше се час по-скоро да уреди транспортирането на труповете в Германия. Достатъчно дълго бяха чакали. Разкара ли се веднъж Кемпфер, всичко ще е далеч по-просто.