Погълнат от собствените си мисли, той излезе от стаята на професора без да се сбогува. В мига, когато затваряше вратата, Вьорман зърна професора надвесен над бюрото с втренчен поглед в сребърния кръст.
Слава Богу, беше жив!
Магда пристъпваше нетърпеливо, докато часовоят отиде да доведе баща й. Бяха я оставили да чака близо час, преди да отворят вратата. Магда беше станала още призори за да дойде в крепостта, но никой не беше обърнал внимание на упоритото й тропане. Безсънната нощ я караше да се чувства раздразнителна и изморена. Но все пак, той беше жив.
Очите й обходиха двора. Всичко изглеждаше спокойно. В дъното се виждаше купчина изпотрошени камъни, но в момента никой не работеше. Нямаше съмнение, че всички бяха отишли на закуска. Защо ли се бавеха? Можеха да й позволят сама да го види.
Неусетно мислите й отплуваха в друга посока. Спомни си за Глен. Тази нощ й беше спасил живота. Ако не беше я спрял, сигурно немците щяха да я застрелят. Добре, че беше достатъчно здрав да я задържи, докато дойде на себе си. Все още пазеше ярък спомен за неговото докосване, когато я притисна към себе си. Нито един мъж досега не беше го правил — нито пък дори бе изявявал подобно желание. Беше й приятно при спомена за това. Той пробуждаше в нея усещания и чувства, които отдавна бяха потънали в забрава.
Помъчи се да се съсредоточи върху крепостта и баща й… прогонвайки мисълта за Глен…
… и все пак, беше се държал мило с нея, беше я успокоил, а след това я беше убедил да се прибере в стаята си. От там и продължи нощното си бдение. Нямаше какво да прави край клисурата. Магда се беше почувствала съвършено безпомощна и той беше проявил разбиране. И когато я беше изпратил до вратата, очите му я бяха погледнали някак особено — с тъга, или нещо подобно. Вина? Но защо ще изпитва вина?
Тя забеляза някакво движение в основата на кулата и прекрачи през прага. И сякаш в същия миг топлината и светлината на утринния ден се отдръпнаха от нея, останаха назад. Имаше чувството, че е излязла от топла къща навън, в зимната нощ. Тя неволно отстъпи и топлината отново я обгърна, веднага щом се озова навън. Сякаш в крепостта действаха съвсем други закони на природата. Войниците не забелязваха разликата. Имаше я само за нея, защото идваше отвън.
Ето че се появи и баща й, със своята количка, тикана от някакъв намръщен часовой, на когото бяха възложили досадната задача. Още щом зърна лицето на баща си, Магда веднага се досети че нещо не е наред. Нещо страшно се беше случило през тази нощ. Искаше й се да се втурне към него, но знаеше добре, че не ще й позволят. Войникът тласна количката отдалеч и я заряза, оставяйки на Магда да се справи с нея. Без да я спира напълно, Магда застана зад нея и я изкара на моста. Когато стигнаха средата, Магда реши първа да наруши легналото по между им мълчание.
— Какво е станало, татко?
— Нищо и всичко.
— Дойде ли той снощи?
— Почакай да стигнем до страноприемницата и ще ти разкажа. Тук сме твърде близо. Някой може да ни подслуша.
Нетърпелива да научи какво го е разтревожило, тя забърза към страноприемницата, където слънцето грееше ярко върху свежата трева и се отразяваше в ослепителнобялата стена на къщата.
След като нагласи количката така, че слънцето да не блести в очите на баща й, тя коленичи и сграбчи неговите увити в ръкавици ръце. Не изглеждаше никак добре, даже по-зле от всякога и тя почувства болезнена загриженост. Трябваше да си остане у дома, в Букурещ. Напрежението беше прекалено голямо за него.
— Какво се е случило, татко? Разкажи ми. Той се появи отново, нали?
Когато заговори, гласът му беше хладен, а очите му бяха вперени в крепостта.
— Колко е топло тук. Не само за плътта, но и за душата. Там, отвъд, душата може да залинее съвсем, ако остане прекалено дълго.
— Татко…
— Името му е Молашар. Твърди, че бил болярин, васал на Влад Тепеш.
Магда ахна.
— Това значи, че е на петстотин години!
— Сигурен съм, че е по-възрастен, макар да не ми позволява, да му задавам въпроси. Има си собствени интереси и на първо място сред тях е час по-скоро да прочисти крепостта от нашествениците.
— Това включва и теб.
— Не е задължително. Изглежда ме смята за свой сънародник — за „влах“, както той казва — и присъствието ми не го дразни. Но немците — мисълта, че са се настанили в крепостта му направо го подлудява. Да беше видяла лицето му, когато говорехме за тях.