— Неговата крепост?
— Да. Построил я е, за да се укрепи в нея след смъртта на Влад.
Магда се поколеба, преди да зададе най-важния въпрос.
— Той вампир ли е?
— Да, струва ми се — отвърна Куза и кимна, без да откъсва очи от нейните. — Във всеки случай той е онова, което би означавала отсега нататък думата вампир. Съмнявам се, че почти всичко, което се твърди в легендите е истина. Ще трябва да променим представите си — не в смисъл на онова, което ни дава фолклора, а в насоката, очертана от явлението Молашар — той склопи очи. — Толкова много неща ще трябва да се променят.
Не без известна мъка Магда подтисна вроденото отвращение, което се надигаше в нея при мисълта за вампири и се опита да анализира ситуацията обективно, давайки свобода на добре обучения и дисциплиниран учен в нея.
— Значи е бил болярин, от времето на Влад Тепеш, така ли? Можем да открием в книгите това име.
Баща й отново беше втренчил поглед в крепостта.
— А може и нищо да не намерим. По време на Влад, по-точно на трите му царувания е имало стотина боляри, някои приятелски настроени към него, други — враждебно… последните както е известно набил на кол. Знаеш добре каква бъркотия цари в летописите от онези времена. Ако турците не бяха поробили Влашко, вероятно щеше да го стори някой друг. А дори и да открием нещо за Молашар, като съвременник на Влад, какво ще промени това?
— Нищо, предполагам — тя се помъчи да си припомни всичко, което знаеше за този период от историята. Боляр, васал на Влад Тепеш…
За Магда Влад Тепеш винаги бе олицетворявал най-кървавата страна от румънската история. Като син на Влад Дракул, Ламята, Влад също беше наследил името Дракул — Синът на Ламята. Спечелил си името Влад Тепеш, което означавало Наколвача след като приложил многократно своя любим метод за изтезание към всички военнопленници, а също и над онези, които по една или друга причина не му се нравели. Спомняше си графиката, отразяваща вартоломеевото клане на Влад при Амлас, когато близо тридесет хиляди граждани били набити на кол и оставени да срещнат смъртта си в страшни мъки. Зад подобни деяния в онези времена нерядко се криели и стратегически причини — през 1460 видът на двадесет хиляди набити на кол турци край Търговище така уплашил нахлулата от юг турска армия, че те побягнали обратно и за известно време оставили на мира царството на Влад.
— Представяш ли си, — промърмори тя, — да си бил васал на Влад Тепеш?
— Не забравяй, че тогава светът е бил доста различен — отвърна баща й. — Влад е бил рожба на своето време, Молашар е продукт на същото това време. По тези места на Влад все още се гледа като на национален герой. Той е бил чумата на Влашко, ала също и защитник и победител на турците.
— Уверена съм, че Молашар го е обожавал — стомахът й се свиваше при мисълта за всичките тези набити на кол жени, деца и старци. — Не бих се учудила да е намирал компанията му за забавна.
— Кой би могъл да каже? Нищо чудно, че край Влад са се навъртали вампири — жертвите винаги са били в изобилие. Молашар вероятно е задоволявал жаждата си от пресните трупове, а кой би могъл да разбере, че не са умрели от някакво друго мъчение. Така и истинската му същност е оставала запазена в тайна.
— Това не го прави по-поносимо чудовище — прошепна тя.
— Как можеш да го съдиш, Магда? Човек може да бъде отсъждан по равните му. А кои за Молашар са равни? Не разбираш ли какво означава неговото съществуване? Не виждаш ли колко много може да промени то? Колко теории и предположения ще бъдат издухани като от бурен вятър?
Магда кимна бавно, чувствайки почти осезаемо бремето на онова, което бяха открили.
— Да. Това е форма на безсмъртие.
— Нещо повече! Много повече! Това е като нова форма на живот! Не — греша. Това е стара форма — ала непозната за нас, що се отнася до степента на научното познание. Отвъд рационалните, помисли само какви усложнения ще донесе в религиозната сфера — гласът му потрепери. — Те са… ужасни.
— Възможно ли е всичко това да е истина? — умът й все още се бунтуваше.
— Не зная. Има толкова много да се научи, а времето е толкова малко. Той се храни с кръвта на живите — няма съмнение, след като видях какво е останало от труповете на войниците. Всички до един имаха смъртоносни рани на шиите. Снощи се уверих, че той няма отражение в огледалото — поне тази част от преданията за вампирите е вярна. Но страхът от чесън, или сребро се оказаха пълна измислица. Вероятно води нощен начин на живот — напада след залез и се появява само по тъмно. Съмнявам се обаче, че прекарва дните си заспал в нещо толкова мелодраматично, като например ковчег.