— Вампир — повтори замислено Магда. — Изглежда така нереално, тук, на слънцето, да разговаряме за подобни неща, толкова смешно…
— Смешно ли ти беше онази вечер, когато изгаси светлината в стаята ни? Засмя ли се, когато се вкопчи в ръката ти?
Магда се изправи и потърка мястото, където Молашар я бе докоснал, питайки се дали все още има белег. Тя се обърна с гръб към баща си и нави ръкава на жилетката. Да… тук беше… сиво-белезникаво овално петънце мъртвешка на вид кожа. Тъкмо преди да дръпне ръкава забеляза, че петънцето избледнява — кожата си възвръщаше нормалния цвят под действие на слънчевите лъчи. още докато гледаше, белегът изчезна напълно.
Завладяна от внезапна слабост, Магда се залюля и се вкопчи в перилата на моста, за да не падне. След като се подпря погледна крадешком към баща си.
Нямаше защо да се притеснява — той отново гледаше към крепостта, сякаш не забелязваше присъствието й.
— Той е някъде там сега — прошепна Куза. — Чака да настъпи нощта. Трябва пак да говоря с него.
— Наистина ли е вампир, татко? Болярин отпреди петстотин години? Как можем да бъдем сигурни че това не е някаква измама? Той може ли да го докаже?
— Да го докаже? — гневно избухна той. — Защо му е да доказва каквото и да било? Какво го интересува него, дали аз или ти вярваме? Той си има собствени грижи и смята, че аз ще съм му от полза. „Съюзник срещу нашествениците“ — така ме нарече.
— Не бива да му позволяваш да те използва!
— И защо не? Щом му трябва съюзник срещу немците, които са завладели неговата крепост, аз съм готов да застана до него — въпреки че не виждам, какво полза ще има от мен. Затова и не казах нищо на фашистите.
Магда си помисли, че може би не само от фашистите крие някои неща. От нея също.
— Татко, не говориш сериозно!
— Ние имаме общ враг, Молашар и аз. Не е ли така?
— За момента — да. А после?
Той игнорира въпроса й.
— И не забравяй, че Молашар може да е от полза в изследванията ми. Трябва да науча всичко за него. Трябва отново да разговарям с него. Трябва! — погледът му потърси крепостта. — Толкова много се промени сега… толкова много неща трябва да преосмисля…
Колкото и да се опитваше Магда не можеше да определи настроението му.
— Какво те тревожи, татко? Нали от години повтаряш, че може би в тези легенди за вампири има и капчица истина? Рискуваше нееднократно да бъдеш изложен на подигравки. А сега, когато излезе прав, ми изглеждаш подтиснат. Трябва да се радваш.
— Нищо ли не разбираш? Това беше само едно интелектуално упражнение. Приятно ми беше да си играя с подобна идея, да я използвам за стимулация на ума ми, а и да дразня онези дървени глави в университета!
— Повече от това беше и не го отричай.
— Добре… но никога не съм мечтал дори че на света има подобно същество. И никога не съм си помислял, че ще го срещна очи в очи! — гласът му утихна до шепот. — Да не говорим за това, че той наистина се бои от…
Магда зачака края, но баща й мълчеше. Беше потънал в себе си, дясната му ръка безцелно ровичкаше в джоба на палтото.
— Да се страхува от какво? От какво се бои той, татко?
Но баща й не беше тук. Очите му продължаваха да измерват крепостта.
— Той е самото олицетворение на злото, Магда. Един паразит със свръхестествени способности, който се храни с човешка кръв. Зло облечено в плът. Но ако е така, то къде е тогава доброто?
— За какво говориш? — обърканите му мисли я плашеха. — Това е напълно безсмислено!
Куза извади ръката си от джоба и пъхна нещо в лицето й.
— Това! Ето за това говоря!
Беше сребърният кръст, който им зае капитанът. Какво искаше да каже баща й? Защо я гледаше така, с блестящи очи?
— Не те разбирам.
— Молашар трепери пред него!
Какво ставаше с баща й?
— Е, и какво? Според легендите, вампирът трябва да се бои от…
— Според легендите! Това не е легенда! Истина е! Кръстът го ужасява! Направо го прогони от стаята! Един кръст!
Изведнъж Магда осъзна какво подтискаше баща й през цялата сутрин.
— Аха! Сега разбра, нали? — каза той и се усмихна тъжно.
Бедният татко! Да прекара цяла една нощ в подобни терзания. Магда все още не можеше да повярва в онова, което й бе казал.
— Наистина ли смяташ, че…
— Няма защо да си затваряме очите пред този факт, Магда — той протегна кръста, любувайки се на блестящата му, гладка повърхност. — Това е част от нашата вяра, от нашите легенди — че Христос не е бил истински месия. И че месията още не се е появил. Че Христос е бил един обикновен човек и че последователите му са хора добронамерени, но лековерни. Ако това беше истина… — той изглеждаше, сякаш е хипнотизиран от кръста. — Ако това беше истина… ако Христос е бил простосмъртен… защо тогава един кръст, инструментът на неговата смърт всява ужас във вампира? Защо?