— Молашар — рече баща й.
— Молашар — повтори бавно Глен, сякаш предъвкваше името. Имаше изненадано изражение. — Мо… ла… шар — той изведнъж се усмихна, сякаш бе решил загадката. — Да — Молашар. Странно име, не мислите ли?
— Непознато да, — отбеляза Куза — но не и странно.
— А това — продължи Глен като посочи кръста в ръката му. — Правилно ли чух, че Молашар се боял от него?
— Да.
Магда забеляза, че баща й не даваше никаква допълнителна информация.
— Вие сте евреин, нали, професоре?
Кимване.
— Обичайно ли е евреите да носят със себе си кръст?
— Дъщеря ми ми го зае — като оръдие за експеримент.
Глен се обърна към нея.
— Откъде го взехте?
— Даде ми го един от офицерите в крепостта.
Накъде ли биеше той?
— Негов ли е?
— Не. Каза, че принадлежал на един от убитите войници — тя започна да схваща посоката на разсъжденията му.
— Странно, — отвърна Глен и отново погледна баща й — че този кръст не е спасил от гибел неговият първи притежател. Човек би предположил, че съществото което се бои от кръста би подминало подобна жертва и би потърсило друга — незащитена с подобен — как да го наречем — амулет?
— Може би кръстът е бил пъхнат в някой джоб — рече баща й. — Или е бил някъде в багажа му.
— Може би, може би — усмихваше се Глен.
— Не помислихме за това, татко — намеси се Магда, доволна че отново се е появила възможност да възвърне изгубената му вяра.
— Подлагай всичко на съмнение — промърмори Глен. — Винаги — и всичко. Едва ли трябва да го припомням на един виден учен.
— Откъде знаете, че съм учен? — тросна се Куза, а в очите му блеснаха познатите от преди пламъчета. — Освен, ако не ви е казала дъщеря ми.
— Юлиу ми каза. Но има още нещо, което сте пропуснали и очевидно и двамата ще се почувствате глупаво, когато ви го кажа.
— Нека да се почувстваме — предизвика го Магда. — Моля!
— Добре. Защо един вампир, който се страхува от кръстове ще обитава сграда, чийто стени са изпъстрени с тях? Можете ли да го обясните?
Магда погледна баща си, за да открие, че и той я гледа изненадано.
— Знаете ли, — рече Куза, като се усмихваше объркано, — толкова често съм идвал в крепостта и толкова отдавна съм престанал да се чудя на кръстовете, че вече почти не ги забелязвам!
— Напълно разбираемо. Аз също съм прескачал насам няколко пъти и наистина от известно време те не ми правят впечатление. Но въпросът остава: Защо едно същество, което така ненавижда кръстовете, ще се заобикаля с тях? — той стана и пъргаво метна столчето си на рамо. — А сега, докато мислите над въпроса ми, ще отида да поръчам на Лидия закуска. Надявам се да откриете някакъв отговор.
— Но какво ви интересува вас? — попита професорът. — И защо сте дошли тук?
— Просто пътувам — каза Глен. — Обичам да обикалям из тези места.
— Интересът ви към крепостта изглежда повече от обичаен. А и доста знаете за нея.
Глен сви рамене.
— Уверен съм, че вие знаете далеч повече от мен.
— Бих искала да зная само едно — как да попреча на татко да се върне там довечера — рече Магда.
— Трябва да се върна, мила. Трябва отново да се срещна с Молашар.
Магда потърка ръце. Бяха изстинали само при мисълта, че баща й ще се върне в крепостта.
— Просто не искам да те видя с разпрано гърло, като онези другите.
— Има и по-страшни неща, които могат да се случат на един мъж — отбеляза Глен.
Поразена от внезапната промяна в тона му, Магда впери поглед в него и забеляза, че в миг веселата му жизнерадостност се беше изпарила. Глен гледаше към баща й. Няколко секунди лицето му остана напрегнато, сетне той се усмихна отново.
— Закуската чака. Уверен съм, че ще имаме възможност пак да си поговорим. Но искам да ви кажа още нещо, преди да си тръгна.
Той застана зад количката и я завъртя на 180 градуса със свободната си ръка.
— Какво правите? — извика баща й. Магда скочи на крака.
— Просто ви предлагам промяна на сценария, професоре. В края на краищата, крепостта е толкова мрачно място. А денят е твърде хубав, за да гледате само нея.
Той посочи към дъното на прохода.
— Гледайте на юг и на изток, вместо на север. Макар и сурова, това е една от най-красивите части на света. Вижте колко е зелена тревата и как цъфтят първите планински цветя. Забравете за малко крепостта.
За миг очите му уловиха погледа на Магда и го задържаха, после той си изгуби зад ъгъла, метнал стола на рамо.
— Странен тип е този — чу тя да произнася баща й с лека насмешка в гласа.
— Да. Със сигурност — но макар да го намираше за чудат, Магда знаеше, че му дължи своята благодарност. По причини, известни само на него, той се беше натрапил в компанията им, беше подел собствен разговор и беше успял да облекчи съмненията на баща й и да приповдигне настроението му. И всичко това бе направил умело и неусетно. Но защо? Какво го интересуваха душевните терзания на един стар евреин от Букурещ?