— Да, той зададе няколко добри въпроса — продължаваше баща й. — Великолепни въпроси. Как така аз самият не се сетих за тях?
— Нито пък аз.
— Естествено, — защитаваше се баща й — той не е имал скорошна среща със същество, смятано до скоро за плод на болно въображение. За него е лесно да е обективен. Между другото, как се запознахте?
— Снощи, докато бях на ръба на клисурата и гледах прозореца ти…
— Не биваше да се тревожиш чак толкова за мен! Забрави ли, че аз съм те отгледал, а не ти мен.
Магда не обърна внимание на думите му.
— … той се появи на кон и изглеждаше, сякаш ще продължи право към крепостта. Но когато видя светлините и немците се спря.
Куза за миг обмисли чутото, после смени темата.
— Като стана дума за немците, по-добре ще е да се върна, преди да са започнали да ме търсят. Предпочитам доброволно да вляза в крепостта, а не под дулото на автомат.
— Няма ли начин да…
— Избягаме? Разбира се! Просто трябва да ме тикаш надолу по пътя, чак до Кампина! Или ще ми помогнеш да се покатеря на коня — това със сигурност ще скъси пътя! — Докато говореше, гласът му ставаше все по-рязък. — Или пък най-добре ще е да помолим онзи майор есесовец да ни услужи с един от камионите — само за половин ден, така ще му кажем! Сигурен съм, че ще се съгласи.
— Не е необходимо да ми говориш по този начин — рече тя, опарена от сарказма му.
— Ти също трябва да престанеш да се измъчваш с някакви надежди, че ще избягаме и двамата! Немците не са глупаци. Те знаят, че аз не мога да избягам и че ти няма да ме изоставиш. Макар аз да го искам. Поне един от нас ще е в безопасност тогава.
— Дори да можеше да избягаш, пак щеше да се върнеш в крепостта, нали татко? — попита го Магда. — Ти искаш да се върнеш там.
Той не смееше да срещне погледа й.
— Тук сме в капан, а пред мен се разкрива възможност, каквато човек има само веднъж в живота си. Би трябвало да предам всичко, на което съм държал, ако й обърна гръб!
— И дори ако ей сега пред нас кацне самолет и пилота ни предложи спасение ти ще откажеш, нали?
— Трябва да го видя отново, Магда! Трябва да го попитам за всичките тези кръстове по стената! За това как е станал това, което е. И най-вече трябва да узная защо се страхува точно от този кръст. Ако не го сторя, аз ще… ще полудея!
Няколко секунди и двамата мълчаха. Дълги, безкрайни секунди. Но Магда усещаше нещо повече от мълчание между тях. Тя чувстваше, че баща й се отдалечава, затваря се в себе си и спуска завесата пред нея. Това не беше се случвало никога досега. Винаги бяха намирали начин да обсъдят проблемите си. а сега той изглежда не го желаеше. Единственото, което искаше, беше да се върне при Молашар.
— Върни ме обратно — промълви той, когато мълчанието стана непоносимо.
— Остани поне още малко. Твърде дълго стоя в крепостта. Струва ми се, че ти въздейства.
— Чувствам се чудесно, Магда. И аз съм този, който ще решава колко да остане в крепостта. А сега — ще ме върнеш ли, или да чакам фашистите да го сторят?
Магда прехапа устни от гняв и разочарование и забута количката към крепостта.
20
Настани се на около метър от прозореца, откъдето можеше да чуе останалата част от разговора и същевременно оставаше скрит за Магда, в случай, че погледне нагоре. Одеве беше проявил небрежност. В желанието си да ги подслуша се беше показал навън. Магда ненадейно бе вдигнала глава и го бе зърнала. И тогава бе решил, че ще е най-добре ако премине в атака и беше слязъл.
А сега разговорът беше приключил. След като заскърцаха колелата на количката, той се наведе напред и ги проследи с поглед. Магда изглеждаше външно спокойна, но несъмнено кипеше от гняв. Той се изтегли още малко напред за един прощален поглед, преди да ги загуби.
Завладян от внезапно хрумване, Глен изскочи в хола и с три бързи крачки застана до вратата на стаята, където беше отседнала Магда.
Вратата се отвори с леко побутване и той се насочи към прозореца. Магда се приближаваше към моста, бутайки количката пред себе си.
Приятно му беше да я гледа.
Беше го заинтригувала още при първата им среща край клисурата, когато бе разговаряла с него привидно спокойно, ала същевременно бе стискала в ръката си тежкия камък. И по-късно, когато се бе изправила пред него в предверието на страноприемницата и бе отказала категорично да смени стаята си и той за пръв път я бе видял на светло, с блеснали очи, беше почувствал, че стената на непоколебимостта му поддава. Красиви тъмнокафяви очи, изящни вежди… тя определено му харесваше, а още по-красива ставаше, когато се усмихваше. Само веднъж го беше сторила в негово присъствие, присвила очи и оголила белите си, равни зъби. А косата й… къдриците, които игриво се подаваха изпод забрадката бяха блестящи, червеникави… с разпуснати коси сигурно щеше да е истинска красавица!