Съдържателят внимателно режеше кашкавала.
— Ще ме помислите за глупак.
— Не, няма.
— Добре тогава — той остави ножа и заговори с тайнствен шепот. — Когато бях малко момче баща ми се разпореждаше в страноприемницата и плащаше на работниците в крепостта. Един ден се оказа, че част от златото което получавахме изчезнало — баща ми каза, че било откраднато — и той не можеше да плати на работниците пълната заплата. Същото се случи и при следващата доставка — част от парите бяха изчезнали. После, една нощ неочаквано в хана дойде някакъв непознат, сграбчи баща ми и започна да го блъска и премята, сякаш бе направен от слама. И все му повтаряше да намери парите.
„Искам да намериш парите! — крещеше той. — Парите!“ Срам ме е да призная, но баща ми извади златото. Оказа се, че той го бил скрил. Непознатият направо побесня. Никога не бях виждал толкова разгневен човек. Той отново започна да бие баща ми и когато го остави, и двете му ръце бяха счупени.
— Но какво общо има това с…
— Искам да знаете, — продължи Юлиу като се наведе напред и заговори още по-тихо, — че баща ми беше честен човек и че в началото на века, животът по тези места е бил много тежък. Той отделил съвсем малко злато, колкото да подсигури прехраната ни през идващата зима. Щял да го върне, когато се подобрят времената. Това беше единствената греховна постъпка в неговия праведен и честен…
— Юлиу! — прекъсна Магда потока от думи. — Какво общо има това с мъжа горе?
— Ами че те си приличат, домнишоара. По онова време бях едва десетгодишен, но помня добре мъжа, който преби баща ми. И никога не ще го забравя. Беше червенокос и досущ като този мъж. И като него беше около тридесет годишен, само че, — при тези думи той се засмя безшумно — оттогава трябва да са изминали четирийсет години. Не може да е същият човек. Ала снощи, на светлината от свещта, аз… аз си помислих, че отново е дошъл и ще ме пребие и мен…
Магда вдигна въпросително вежди и той побърза да обясни.
— Не че сега липсва някакво злато. Просто, на работниците е забранено да влизат в крепостта за да си гледат задълженията, а аз въпреки това им плащам. Няма да позволя и капчица съмнение да падне върху мен, че прибирам златото! Никога!
— Разбира се, Юлиу — тя се надигна и взе още едно парче кашкавал. — Ще се кача горе да си почина малко.
Той се усмихна и кимна.
— Вечерята ще е готова в шест.
Магда пъргаво изкачи стълбите, но докато преминаваше покрай стаята на Глен неволно забави ход. Чудеше се какво ли прави вътре, ако разбира се не е излязъл.
Въздухът в стаята й миришеше на застояло. Магда остави вратата отворена, за да я проветри. Порцелановата кана до гардероба беше напълнена. Тя си наля малко хладна вода в легена и наплиска лицето си. Чувстваше се напълно изтощена, но знаеше, че сънят няма да я споходи лесно. Прекалено много объркани мисли се блъскаха в главата й, за да намери покой.
Хор от пронизителни птичи гласове я привлече към прозореца. Сред клоните на дървото, издигащо се край северната стена на къщата се виждаше птиче гнездо. Магда съвсем ясно различаваше главите на четири пиленца, с извити шии и разтворени уста, очакващи майка им да им донесе нещо за да ги нахрани. Магда не познаваше птиците. Тази беше сива, с черни петна по крилата. В Букурещ вероятно подобна гледка щеше да й се стори интересна. Но тук и сега, след всичките тези събития не изпитваше никакво любопитство.
Тя закрачи из миниатюрната стая. Чувстваше се напрегната, неспокойна. Провери фенерчето, което бе взела със себе си. Все още работеше. Добре. Ще й бъде от полза довечера. На връщане от крепостта бе взела твърдо решение.
Погледът й попадна върху мандолината, подпряна в ъгъла до прозореца. Взе я, нагласи се на леглото и засвири. В началото мелодията бе малко припряна, но сетне я завладя спокойствие и звуците на простичката фолклорна песен се сляха в умиротворителен ромон. Като си тананикаше тихичко, тя прескачаше от песен на песен, зареяла поглед в пространството пред нея.
Някакво движение до вратата я върна в действителността. Беше Глен.
— Много хубаво свирите — отбеляза той, застанал на прага.
Стана й приятно, от усмивката му, а и от факта, че харесва музиката й.
Магда на свой ред се усмихна срамежливо.
— Е, не чак толкова.Доста невнимателна съм станала.
— Може би. Но репертоара ви е великолепен. Познавам само още един човек, който може да изпълнява толкова разнообразни мелодии.
— Кой?
— Аз.
Ето я пак тази негова самоувереност. Или й се подиграваше? Магда реши да постави на изпитание неговия блъф. Подаде му мандолината.