— Докажете го.
Ухилен, Глен пристъпи напред, дръпна едно столче, настани се до леглото и пое инструмента. След като го настрои по свой вкус, той започна да свири. Магда слушаше изумена и очарована. За мъж с подобен ръст и с такива големи ръце, той докосваше струните удивително нежно. Очевидно искаше да й покаже всичко на което е способен, нерядко повтаряше някои пасажи, но в различен стил.
Магда го разглеждаше внимателно. Харесваше й начинът, по който се изпъваше ризата на широките му рамене. Ръкавите му бяха навити до лактите и тя се загледа в танца на мускулите и сухожилията под мургавата кожа, докато той свиреше. Имаше множество белези по тези ръце, някои тръгваха от китките и се губеха нагоре, под синята риза. Щеше й се да попита откъде ги има, но реши, че въпросът е прекалено личен.
Но поне можеше да го попита как свири някои от песните.
— Тази, последната я изсвирихте погрешно — рече му тя.
— Коя?
— Аз я наричам „Зидарска жена“. Знам че текста има няколко варианта, но мелодията винаги е била една и съща.
— Не винаги — отвърна Глен. — Това е оригиналното изпълнение.
— Откъде знаете? — отново бе подразнена от неговата самоувереност.
— Научих я в едно село от една старица, която умря преди много години.
— Кое село? — продължи разпита Магда. Тук вече плуваше в собствени води.
— Кранич — близо до Сучева.
— А… Молдова. Това би могло да обясни разликата — тя забеляза, че Глен я разглежда.
— Самотна ли сте без баща ви?
Магда се замисли върху думите му. В началото й беше липсвал, пък и не знаеше какво да прави, след като бе отпаднала постоянната грижа за него. Но в момента й беше приятно, че седи тук, разговаря с Глен и дори малко спори с него. Не биваше да го допуска в стаята си, макар че беше оставила вратата отворена, но в негово присъствие се чувстваше по-спокойна. Харесваше го, особено очите му, макар че той умело прикриваше всичко, което можеше да се види в тях.
— Да — кимна тя. — И не.
Той се засмя.
— Ясен отговор. Всъщност два.
Настъпи продължителна тишина и Магда постепенно започна да осъзнава, че Глен е мъж, силен, едър и мускулест. От него лъхаше на мъжественост, нещо което досега не беше забелязала. Беше й убягнало и снощи, и тази сутрин, но тук, в малката стая усещането изпълваше пространството. И това я караше да се чувства странна и малко особена. Имаше нещо примитивно във всичко това. Чувала бе за животинско привличане… но дали това изпитваше сега? Или просто причината се криеше в неговата искряща жизненост?
— Омъжена ли сте? — попита той, поглеждайки златната халка на ръката й — халката на мама.
— Не.
— Тогава имате любовник?
— Разбира се, че не.
— Защо не?
— Защото… — Магда се поколеба. Не смееше да му признае, че като се изключат мечтите, беше изгубила всякаква надежда да живее заедно с мъж. Всички подходящи мъже, които бе срещала през последните години бяха женени, а останалите просто не заслужаваха внимание. Нито нейното, нито на други жени. Ала едва сега осъзнаваше, че всички тези мъже бяха бледи и немощни изображения, сравнени с този, който седеше до нея сега. — Защото подминах възрастта, когато това има някакво значение! — рече тя накрая.
— Така ли?
— А вие? Женен ли сте?
— Не, за момента.
— Били ли сте?
— Много пъти.
— Изсвирете ми още нещо! — смени темата Магда. Очевидно Глен избягваше прямите отговори.
Но не след дълго отново подновиха разговора. Говориха за какво ли не, но винаги темите се въртяха около нея. Магда откри, че с удоволствие разказва за всичко, което я интересува, като се започне от музиката — циганска и румънска народна и се свърши с надеждите и мечтите й. Отначало думите излизаха предпазливо от устата й, но с помощта на Глен, скоро се превърнаха в постоянен поток. Магда не помнеше друг подобен случай в живота си да е говорила толкова много. А Глен умееше да слуша. Изглеждаше искрено заинтригуван от това, което му разказваше, за разлика от всички останали мъже, които чакаха първата възможност, да заговорят за себе си.
Така неусетно преминаха часове и над страноприемницата се спусна здрач. Магда прикри една прозявка.
— Прощавай, — рече тя — май ти досадих с приказките за себе си. Стига съм разказвала. А ти? Откъде си?
Глен сви рамене.
— Израснах в Западна Европа, но предполагам, най-правилно ще е да се каже, че съм британец.
— Говориш изключително добре румънски — почти като местен.
— Неведнъж съм гостувал на румънски семейства. Живял съм почти из цялата страна.
— Но като британски поданик, не се ли излагаш на риск, посещавайки в този момент Румъния? Особено когато нацистите са толкова близко?