Глен се поколеба, преди да отговори.
— Всъщност, нямам някакво определено гражданство. Разполагам с документи че съм поданик на най-различни държави, но си нямам своя страна. А и сред тези планини, не смятам, че това ще е най-важното.
Човек без родина? Магда никога не беше чувала за подобно нещо. На кого ли трябваше да дължи своята преданост?
— Все пак внимавай. Не съм чувала да има червенокоси румънци.
— Вярно — той се усмихна и прокара ръка през косата си. — Но в крепостта са се разположили немците, а извън прохода дебнат жандармеристите от Желязната гвардия. Така че, ще остана тук, макар и не за дълго. Мога да се грижа за себе си.
Магда почувства, че я пронизва разочарование — приятно й беше да го има за компания.
— Колко дълго? — запита тя и се ядоса, че зададе въпроса прекалено бързо. Но нищо не можеше да стори — трябваше да узнае.
— Достатъчно за последно посещение преди Германия и Румъния да обявят война на Русия.
— Това е не…
— Неминуемо. И съвсем предстоящо — той се надигна от стола.
— Къде отиваш?
— Ще те оставя да си почиваш. Имаш нужда.
Глен се наведе към нея и положи мандолината в ръцете й. За миг пръстите му докоснаха нейните и Магда усети по тях да минава нещо като електрически импулс, който едновременно я разтърси и възбуди. Но не си отдръпна ръката… не… защото това би преустановило усещането, би спряло приятната топла вълна, която се разливаше по тялото й и се спускаше надолу, към краката.
Видя съвсем ясно, че и Глен чувстваше същото.
После той прекъсна контакта и отстъпи към вратата. Възбудата избледня, оставяйки я леко замаяна. Искаше й се да скочи, да го сграбчи за ръката и да го помоли да остане. Но не можеше да си представи, че е способна на подобна постъпка и дори бе изненадана от хрумването си. Най-вече я възпираше собствената й несигурност. Кипящите вътре в нея чувства и усещания бяха нови за Магда. Ще може ли да ги контролира?
Когато вратата се затвори зад него, Магда почувства в себе си хлад и празнина. Поседя известно време замислена и тъжна и после реши, че така е по-добре. Нуждаеше се от сън, трябваше да отдъхне и да е напълно готова за онова, което я очакваше.
Защото Магда бе решила твърдо идната нощ баща й да не се среща с Молашар.
21
Крепостта
Четвъртък, 1 май
17.22
Капитан Вьорман седеше сам в стаята си. През последния час беше наблюдавал растящата сянка на крепостта, докато накрая слънцето се бе скрило. Заедно с това бе нараствало е неспокойствието му. Сенките не би трябвало да го тревожат. Вече две поредни нощи, в крепостта не бе имало смъртен случай и той не виждаше някаква причина тази нощ да е различна. И все пак, безпокойството оставаше.
Бойният дух на войниците се беше възвърнал напълно. Отново бяха започнали да се държат като победители. Четеше го непрестанно, по лицата им, в очите им. Живели бяха в уплаха, няколко от другарите им дори бяха загинали, но те бяха издържали и все още крепостта беше под техен контрол. И сега, когато момичето беше далеч от крепостта, а нощите минаваха спокойно, между сивите и черните униформи беше сключено мълчаливо примирие. Не се смесваха, но имаше нещо, което ги обединяваше — и едните и другите се радваха на победата. Вьорман единствен чувстваше, че не е в състояние да сподели ентусиазма им.
Погледна към картината си. От известно време го беше напуснало всякакво желание да работи върху нея, а да започне нова просто нямаше сили. Не можеше да си наложи дори да извади четките и да замаже сянката на обесения труп. С всяко ново поглеждане му се струваше все по-отчетлива. Днес тоновете й бяха още по-черни и главата сякаш бе дооформена. Той сви рамене и погледна встрани. Глупости.
Не… не съвсем глупости. Имаше нещо особено в крепостта. Вярно, две нощи нямаше смъртни случаи, но крепостта бе останала непроменена. Злото не беше си отишло, то просто си… отдъхваше. Отдъхваше? Това ли беше най-правилния израз? Не, не точно. По-скоро — изчакваше. Но със сигурност не беше си тръгнало. Стените все така продължаваха да го подтискат, въздухът бе оловен и изпълнен със спотаена заплаха. Войниците долу се шегуваха и се тупаха по раменете. Но Вьорман не можеше да се отпусне. Достатъчен му беше един единствен поглед към картината и той отново беше изпълнен с мрачната увереност, че не е дошъл краят на убийствата, а само една пауза — която можеше да приключи още тази нощ, или да продължи дълго. Нищо не е било победено или прогонено. Смъртта бе все още тук, чакаща, готова да нанесе своя удар, когато намери удобен случай.