Интересно дали Глен сега е долу, на масата в столовата? И дали мисли за нея? Може би я чака? Едва ли — нищо чудно да е погълнат изцяло от храната. Както и да е. Не биваше в никакъв случай да се среща с него точно сега. Един поглед и той незабавно ще разбере какво е намислила, а може и да се опита да я спре.
Магда съсредоточи мислите си върху крепостта. Защо все мислеше за този Глен? Без съмнение, той можеше да се погрижи за себе си. А на нея й предстоеше трудна задача довечера.
Ала мислите й упорито се връщаха към червенокосия мъж. Дори го бе видяла в съня си днес следобед. Отделните детайли бяха объркани и неясни, но усещането беше топло и донякъде еротично. Какво ставаше с нея? Никога досега не беше изпитвала нещо подобно към когото и да било. Вярно, преди години, когато беше съвсем млада често я бяха ухажвали различни мъже. Беше дори увлечена по двама-трима, но нищо повече. И дори Михаил… бяха близки с него, но никога не беше го желала.
Ето това беше. Магда осъзна леко шокирана, че желае Глен — иска да е до него, да я накара да почувства…
Това беше абсурдно! Държеше се като простодушна селянка, тръпнеща да срещне своя възлюбен от големия град. Не, не биваше да си позволи да се увлича по Глен и по който и да било мъж. Не и докато баща й беше в това безпомощно състояние. А особено сега — когато бе затворен в крепостта с фашистите и онова ужасно нещо. Баща й беше най-важен от всичко. Нямаше си друг близък човек и тя никога не ще го изостави.
И все пак… ако имаше повече мъже като Глен. Той я караше да се чувства значима, да бъде такава, каквато е, мила, добра, да се гордее със себе си. С него можеше да разговаря свободно на каквито й хрумне теми.
Малко след десет Магда напусна страноприемницата. От прозореца бе наблюдавала Глен да се промъква до храстите и да заема обичайната си позиция в края на клисурата. След като изчака малко, за да се увери, че няма да си тръгне, тя привърза косата си с кърпа, извади фенерчето от чекмеджето на масата и излезе. Пресече предната стая и потъна в мрака отвън.
Магда не пое към моста. Вместо това пресече пътя и се отправи към мрачния масив на планината, намирайки пипнешком пътя си в тъмнината. Не биваше да използва фенерчето, за да не издаде местонахождението си на часовоите в крепостта. Тя вдигна жилетката и затъкна фенерчето в колана на полата, усещайки хладния допир на метал до кожата си.
Имаше съвсем ясна представа къде отива. Там, където се съединяваха клисурата и западната стена на прохода се издигаше широка и заострена грамада от камънак и пръст, свлякла се надолу от планината от векове насам. Склонът на грамадата не беше особено стръмен, имаше къде да стъпи — познаваше добре мястото отпреди години, когато в същата тази клисура беше дошла да търси някакъв несъществуващ крайъгълен камък. Нееднократно бе изкачвала грамадата, но винаги по светло. Тази нощ, мракът и мъглата не само щяха да я скриват, но и да й пречат. Дори лунна светлина нямаше да има, поне до полунощ. Начинанието беше рисковано, но Магда беше уверена, че ще се справи.
Тя стигна склона на планината, където клисурата внезапно свършваше. Грамадата от камънаци беше конусообразна, основата й стъпваше на изпълненото с мъгла дъно на клисурата, близо петдесет метра под нея, а върхът се намираше само на метър под краката й.
Тя стисна зъби, пое няколко пъти с пълни гърди и сетне започна спускането. Движеше се бавно, предпазливо, опипвайки внимателно преди да отпусне тежестта си, като се придържаше към по едрите камъни. Нямаше смисъл да бърза. Разполагаше с достатъчно време. Най-важна сега беше предпазливостта — и да действа безшумно. Една погрешна стъпка и ще се подхлъзне надолу. Назъбените скали под нея ще разкъсат плътта й докато стигне дъното. А дори и да преживее падането, вече ще е привлякла вниманието на часовоите от стената. Налагаше се да бъде крайно предпазлива.
Заизкачва се бавно нагоре, като през цялото време се стараеше да подтисне мисълта, че Молашар я дебне долу в клисурата. Имаше един опасен момент — малко, след като се бе спуснала в млечнобялата мъгла. За миг не можа да намери подходящо място за стъпване. Вкопчи се в един скален къс, а краката й увиснаха над мъгливата бездна, драпайки отчаяно по склона. Сякаш целият свят беше изчезнал, оставяйки я да виси от тази издадена скала, сама, завинаги. Но тя се пребори с паниката и бавно се придърпа наляво, където кракът й опипа някаква опора.
Останалата част от спускането беше съвсем лесна. Цяла и невредима стигна до основата на хълма. Ала тепърва я чакаше още по-труден терен. Дъното на клисурата беше като ничия земя, царство на остри камънаци и бодливи треви, обвито в мътновата пелена, която се разтваряше пред нея, а после сякаш я обгръщаше с пипала. Придвижваше се бавно и крайно предпазливо. Камъните бяха хлъзгави и неустойчиви, заплашващи да превърнат една неточна стъпка в опасно падане със счупване на кости. Беше почти напълно заслепена от мъглата, но продължаваше напред. Измина цяла вечност преди да осъзнае, че е стигнала първия ориентир — мрачната, неясна сянка над главата й, хвърляна от моста. Основата на кулата трябваше да е някъде напред и в ляво.