Чувстваше, че е съвсем близо, когато неочаквано кракът й нагази в ледена вода. Бързо го дръпна, изу обувките и дебелите си чорапи и нави вълнената си пола. После пое дълбоко въздух и се успокои. Със здраво стиснати зъби Магда пристъпи във водата и издиша рязко, когато студът плъзна нагоре, забивайки пронизващи болезнени клинове в плътта й. Но въпреки това продължи напред, сдържайки завладялото я желание да се хвърли напред и да изпълзи на отсрещния бряг.
Беше извървяла близо десетина метра по брега, преди да осъзнае, че вече е вън от водата. Краката й бяха изтръпнали. Цялата трепереща, тя седна на един камък и се зае да разтърква пръстите си, докато отново започна да ги чувства. Едва тогава си обу чорапите и обувките.
Още няколко крачки и опря в гранитната скала, която оформяше основата на крепостта. Плъзна ръка по грубата й повърхност и продължи напред, докато напипа издадения ръб на кулата, която се простираше чак до дъното на клисурата. Тук повърхността стана по-гладка, камъните очевидно бяха обработвани от човешка ръка.
Магда продължи пипнешком, докато стигна до дваж по-големия каменен блок, който търсеше. После го натисна. С тихо, едва доловимо изскърцване плочата поддаде навътре. Оформилият се в стената черен триъгълник зееше като раззината паст. Магда не си позволи и секунда колебание. Тя издърпа фенерчето от колана си и прекрачи прага.
Още щом влезе, върху й се стовари злокобното усещане, пронизвайки покритата й с пот кожа и тя с мъка се сдържа да не хукне обратно. Беше далеч по-осезателно и нетърпимо от онзи ден — във вторник, когато с баща й бяха пристъпили прага на крепостта и дори от тази сутрин, когато бе надникнала през портата. Дали тя бе станала по-чувствителна, или злото бе набрало сили?
Той се носеше плавно, апатично, почти безцелно сред недрата на галерията, оформяща подземието на крепостта, приплъзвайки се от сянка на сянка, неразделна част от мрака, с човешка форма, но отдавна лишен от всичко, присъщо на човечеството.
Той се спря, усещайки някакъв нов живот, какъвто нямаше допреди малко. Някой бе влязъл в крепостта. След краткотрайно съсредоточаване разпозна присъствието на дъщерята на недъгавия. Онази, която бе докоснал преди две нощи. Онази, която бе изпълнена с такава сила и доброта, че неговият вечен и ненаситен глад бе прераснал в неудържимо желание. Беше изпаднал в ярост, когато германците я прогониха от крепостта.
А ето, че сега тя се беше върнала.
Той отново се понесе из мрака, но сега вече не се движеше безцелно, нито апатично.
Магда стоеше неподвижно в здрача, трепереща и нерешителна. Разтревожени от появата й, дребни пеперуди и мушички проникваха в гърлото и носа й и затрудняваха дишането й. Жадуваше да излезе на въздух. Глупаво беше да идва тук. С какво ли можеше да помогне на баща си срещу един вампир? Какво очакваше да постигне с идването си? Необмислена героична постъпка, която можеше да завърши фатално. За каква се мислеше? Какво я караше да…
Чакай!
Безгласен вик сложи край на обърканите й мисли. Разсъждаваше като някой, който се е предал предварително. Това не беше типично за нея. Тя можеше да направи нещо за баща си! Не знаеше точно какво, но поне щеше да е до него в мига на смъртна опасност. Трябва да продължи.
Първоначалното й намерение беше да затвори каменната плоча след себе си. Но нямаше сили да го стори. Струваше й се, че ще е по-спокойна, ако знае, че пътят за бягство остава открит.
Реши, че сега вече може да използва фенерчето и го включи. Лъчът се пребори с мрака, разкривайки долния край на дълга каменна стълба, която се извиваше спираловидно по вътрешната повърхност на кулата. Тя вдигна фенерчето нагоре, но светлината беше погълната от непрогледната тъмнина.
Нямаше друг избор, освен да се изкачи.
След опасното спускане и мъчителното прекосяване на дъното на клисурата, тези стъпала — макар и стръмни — й се струваха истински лукс. Докато се изкачваше Магда движеше светлината напред-назад, за да се увери, че всяко стъпало е запазено. Тишина цареше в огромното, тъмно помещение, чуваше се само ехото от стъпките й и така продължи, докато изкачи две трети от стълбата.