Горе всичко беше спокойно — не се чуваше никакъв глас, стъпки или покашляне. Единственият шум беше неумолимото драскане, по-настойчиво и силно от всякога, но все още някъде от дъното на пещерата. Тя реши да не му обръща внимание. Не можеше да си представи какво би могло да го предизвиква, а и не желаеше.
Отново запали фенерчето, за да се увери, че наоколо няма плъхове. После продължи нагоре, бавно, внимателно, безшумно. Когато наближи върха, тя надникна предпазливо през дупката в пода на горния етаж. Отвъд разбитата стена вдясно от нея се намираше главния коридор на подземието, осветен от блясъка на електрическите крушки и очевидно пуст. Още три стъпала я изведоха на това ниво и нови три я преведоха през разбитата стена. Магда наново се ослуша за часовои. След като не чу нищо, тя надникна в коридора. Беше пуст.
Сега идваше най-рискованата част. ПРедстоеше й да измине цялата дължина на коридора до стълбите, които щяха да я отведат в двора. А сетне да се прокрадне през него и после…
Всяко нещо с времето си, рече си Магда. Първо — коридора. Минем ли го, тогава ще се тревожим за стълбите.
Тя замря, неспособна да направи първата крачка на светло. До този момент се беше придвижвала в мрака. Да излезе под тези ослепителни крушки и изглеждаше като да застане гола в центъра на Букурещ по обед. Ала единствената алтернатива беше да се откаже и да поеме обратно.
Тя пристъпи в коридора и пое по него бързо и безшумно. Почти бе стигнала стълбите, когато чу някакъв шум отгоре. Някой слизаше. Беше решила да се шмугне в някоя от страничните стаи, ако се изправят насреща й и сега побърза да го стори.
Ала веднага щом пристъпи прага, Магда замръзна. Макар да не беше докоснала, видяла, или пък чула когото и да било, тя знаеше, че не е сама. Да се маха, час по-скоро! Но тогава ще я забележи, онзи който слиза по стълбите. Изведнъж в тъмнината зад нея нещо се раздвижи и една ръка стисна гърлото й.
— Какво си хванах тук? — рече някой на немски. Значи в стаята бе имало часовой! Той я издърпа обратно в коридора. — Я виж, я виж! Чакай да те огледам на светло!
Сърцето на Магда тупкаше ужасено, докато чакаше да различи какъв цвят е униформата войника, който я бе пленил. Ако се окажеше сива, тогава имаше шанс, макар и малък. Но ако е черна…
Черна беше. И към тях тичаше друг есесовец.
— Това е чифутката! — извика първият. Беше си свалил шлема, очите му бяха подпухнали. Сигурно е бил задремал в стаята, където тя се бе промъкнала.
— Как е влязла? — попита вторият.
Магда се сви в дрехите си, докато я гледаха.
— Не зная — рече първият, завъртя я и я побутна към стълбите. — Най-добре веднага да докладваме на майора.
Той се наведе към стаята, в която се беше притаил за да потърси шлема си. В същия миг до него застана другият войник. Магда реагира почти без да мисли. Тя блъсна първия в стаята и се втурна към отвора в стената. Нямаше никакво желание да се среща с майора. Ако се промъкне в подземието, ще има повече шансове да излезе на свобода, защото само тя знаеше пътя.
Внезапно кожата на тила й се възпламени от пронизваща болка. Другият войник бе сграбчил косите й, докато се промъкваше край него и ги бе дръпнал рязко. Но очевидно не беше задоволен от постигнатото. Докато Магда преглещаше бликналите в очите й сълзи на болка, той постави длан между гърдите й и я блъсна в стената.
Останала без дъх, девойката почувства, че губи съзнание и се свлече на пода. Главата й се удари в каменната стена. Следващите няколко минути й се сториха объркана смесица от кънтящ шум и разпокъсани гласове:
— Не си я убил, нали?
— Ще се оправи.
— Тая, малката не си седи на задника.
— Сигурно никой не се е заел да я научи както трябва.
Кратка пауза, след което:
— Тук, вътре.
Все още като в мъгла, с безчувствено тяло и размътен поглед, Магда осъзна, че я влачат за ръце по студения каменен коридор зад някакъв ъгъл, където светлината е по-слаба. Намираше се в една от стаите. Но защо? Когато й пуснаха ръцете, тя чу вратата да се затваря, светлината намаля, а след това ги почувства върху себе си. Двамата се блъскаха припряно и си пречеха — докато единият дърпаше полата й надолу, другият вече я вдигаше за да опипа краката й.
Понечи да закрещи, но беше изгубила глас, помъчи се да се съпротивлява, но ръцете и краката й се бяха отпуснали като безполезни тежести и дори ужасът беше някак притъпен и далечен. Над прегърбените рамене на насилниците си Магда различи очертанията на вратата, която водеше към коридора. Де да можеше да е там сега.
Неочаквано очертанията изчезнаха, сякаш някой бе застанал в рамката на вратата. Тя долови нечие присъствие на прага. Разнесе се оглушителен трясък. Вратата се разцепи по средата и падна встрани, покривайки ги с дъжд от трески и едра дървения. Някаква фигура — огромна, мъжествена — изпълни рамката и спря пътя на светлината.