Лицето на Александру гореше от безсилен гняв.
— Длъжен съм, хер капитан, — заговори той, — да ви предупредя, че в крепостта не е позволено да се настаняват наематели.
Вьорман се усмихна, без да дава воля на чувствата си. Уважаваше и разбираше дълга, на който се бе посветил човекът срещу него.
— Смятай, че си изпълнил дълга си. Но сега срещу теб е изправен отряд на германската армия. така че не ти остава нищо друго, освен да се подчиниш на силата и да отстъпиш.
При тези думи Вьорман се обърна и пое към вратата.
Все още не бе зърнал нито една птица. Дали птиците също сънуваха? И те ли си построяваха гнездо само за една нощ, а после отлитаха завинаги?
Колоната от четири машини внимателно пропълзя по моста и спря в двора на крепостта без никакъв инцидент. Отзад вървяха войниците, нарамили оръжия, а сетне се върнаха повторно, за да пренесат разтоварените припаси, генератори и амуниции.
Докато подофицер Остер организираше работата на хората, Вьорман и Александру тръгнаха на малка обиколка из крепостта. Вьорман разглеждаше изненадан многобройните медно-никелови кръстове, вградени на равни разстояния в стените на коридорите, стаите… сякаш бяха навсякъде. Те красяха стените на двора, подземията отдолу, кулата, издълбаните в скалата коридори. Повечето бяха доста малки по размер, всички от една и съща сплав.
— Общо четирийсет и девет стаи, ако се броят и тези в кулата — завърши Александру.
— Странно, защо не са ги направили петдесет?
— Кой би могъл да каже? — сви рамене Александру.
Ако посмее да вдигне рамене още веднъж… помисли заплашително Вьорман.
Продължиха по посока на крепостния вал, който поемаше диагонално от кулата и после извиваше назад към скалната стена. Вьорман забеляза, че кръстове имаше дори във високия до пояс каменен парапет. И неочаквано запита:
— Интересно, защо не видях нито един кръст на външната стена?
— Защото няма. Всички кръстове са отвътре. Ето, погледнете към тези гранитни блокове. Вижте с каква точност са издялани. Не се е налагало дори да използват хоросан. Всички стени на крепостта са изградени по този начин. Тайната на това изкуство е изгубена.
Вьорман не изпитваше никакъв интерес към гранитните блокове. Той посочи каменния вал под краката им.
— И казваш, че тук, отдолу също има стаи?
— По два реда във всяка стена, с тясна цепка за прозорец и отвор към коридора.
— Чудесно. Ще станат за казарми. А сега да надзърнем в кулата.
Кулата-бойница също имаше необичаен строеж. Състоеше се от пет етажа, всеки един с по две стаи. Една тясна стълба пълзеше нагоре на зиг-заг по вътрешната й страна.
Задъхан от мъчителното изкачване, Вьорман се облегна на перилата, които ограждаха върха на кулата и огледа прохода Дину, който от тук се виждаше съвсем ясно. Мислено вече разполагаше противотанковите гнезда. Нямаше кой знае какво доверие в ефективността на 7.92 милиметровите „Панцербуше“, но всъщност не очакваше да му потрябват. И все пак трябваше да ги разположи.
— Нищо не може да остане незабелязано от това място — промърмори той на себе си.
— Ако не падне пролетната мъгла — отвърна неочаквано Александру. — Почти всяка нощ през пролетта проходът се изпълва с непрогледни облаци.
Вьорман побърза да го отбележи мислено. Значи часовоите ще трябва не само да си отварят очите, но и да се ослушват внимателно.
— А къде са всичките птици? — още не можеше да си обясни изчезването им.
— Никога не съм виждал и една птица в крепостта — отвърна Александру. — Никога.
— Не ти ли се струва странно това?
— Господин майор, крепостта сама по себе си е много странна, с всичките тези кръстове и прочие. Престанах да си задавам въпроси още на десетгодишна възраст. Просто приемам нещата такива, каквито са.
— Кой я е построил? — запита Вьорман и се обърна, за да не гледа очакваното свиване на рамене.
— Попитайте петима и ще получите пет различни отговора. Някой казват, че е вдигната от влашки болярин, а други — от непокорен турчин. Има и такива, които смятат, че крепостта е построена по нареждане на папата. Кой би могъл да знае със сигурност? Истината се е изгубила някъде назад през петте века.
— Нима смяташ, че е толкова стара? — запита Вьорман без да откъсва очи от прохода.
Когато най-сетне се спуснаха отново във вътрешния двор, вниманието на Александру бе привлечено от удари по стената. Той се затича да погледне каква е причината и после забърза обратно към Вьорман.
— Хер капитан, те забиват клин между камъните! — извика той и ръцете му се сгърчиха от вълнение. — Спрете ги! Ще разрушат стените!
— Глупости! Това не са клинове, а най-обикновени пирони, които ще бъдат поставени през пет метра, за да поддържат кабелите. Като пуснем генераторите, навсякъде ще има ток и светлина. Немската армия не се осветява с факли.