— Измъкнаха те от страноприемницата?
Тя поклати глава.
— Не. Аз се спуснах долу.
— Но защо правиш такива глупости?
— Защото не исках да те оставям насаме с него — Магда не си даде труд да сочи Молашар. Ясно беше за кого говори.
След пристигането им в стаята беше притъмняло видимо. Знаеше, че Молашар е някъде зад нея в сянката на нишата, но нямаше сили да погледне натам.
— Двама есесовци ме хванаха — продължи тя. — Вкараха ме в една стая. Искаха да…
— Какво стана? — извика баща й с разширени очи.
— Аз бях… — Магда погледна през рамо към сянката отзад — … спасена.
Баща й продължи да я гледа, но в очите му сега не се четеше уплаха или загриженост, а нещо друго — недоверие.
— От Молашар?
Тя намери сили да го погледне. Стоеше в сянката на нишата, загърнат в мрак, видение от кошмар, лицето му едва се различаваше, но очите бяха все така ярки. Кръвта по кожата му беше изчезнала, сякаш е била абсорбирана вътре. Или може би избърсана. Магда потрепери.
— Ето че развали всичко! — ядно заяви баща й. — Открият ли телата на убитите, майорът ще стовари върху ми своя гняв! И всичко заради теб!
— Дойдох, за да съм с теб — подскочи като ужилена Магда. Защо й се гневеше?
— Не съм те молил да идваш! Не исках да си тук преди, не искам и сега да си тук.
— Татко, моля те!
Той посочи със закривен пръст към отвора в стената.
— Тръгвай си, Магда! Имам прекалено много работа,а времето ми е малко! Нацистите всеки миг ще нахлуят тук, за да ми поискат обяснение за убитите, а аз нямам никакъв отговор! Трябва да говоря с Молашар преди да се появят!
— Татко…
— Върви!
Магда стана и го загледа. Как можеше да й говори по този начин? В очите й напираха сълзи, искаше й се да го помоли, да извоюва ако трябва със сила някакво съгласие от него. Но не можеше. Не можеше да му се възпротиви, дори пред Молашар. Той й беше баща и макар да осъзнаваше, че е несправедлив към нея, не смееше да възрази.
Магда се обърна рязко изтича покрай неподвижната фигура на Молашар. Плочата се затвори зад нея и отново я обгърна мрак. Опипа полата си, но фенерчето беше изчезнало! Трябва да е паднало някъде.
Имаше две възможности — да се върне обратно и да помоли баща си за лампа или свещ, или да се спусне в тъмнината. Тя помисли няколко секунди и се спря на втората възможност. Не смееше да застане повторно пред баща си. Беше я обидил повече, отколкото бе предполагала. В него бе настъпила някаква промяна. Изчезнало бе така присъщото за него добродушие, съчувствието, винаги неделима част от отношението му към нея. Тази нощ я беше прогонил, сякаш му е чужда. И дори не беше я попитал дали има с какво да си осветява пътя!
Магда преглътна сълзите си. Не бива да плаче! Но какво й оставаше да прави? Чувстваше се беззащитна. И най-вече — предадена.
Единствената възможност бе незабавно да напусне крепостта. Тя заслиза, опипвайки пътя си. Не виждаше нищо, но беше докоснала с лявата си ръка стената и като се спускаше внимателно и предпазливо, щеше да стигне безпрепятствено основата на крепостта.
Когато завърши първия кръг, Магда се ослуша за познатия драскащ звук през отвора към подземията. Но този път не го чу. Вместо това из мрака се носеше друг шум — по-силен, по-тежък, от по-близко. Тя забави крачка, докато стигна отвора и почувства течението идващо през него. Докато слушаше, шумът се усили.
Като че ли нещо се влачеше, пълзеше, тътреше и при тази мисъл зъбите й затракаха, а засъхналият й език се лепна за небцето. Това не бяха плъхове… а нещо много по-голямо. Шумът идеше от най-плътния мрак, вляво от нея. Някъде отгоре и вдясно се прецеждаше слаба светлина, но тя не стигаше до мястото, откъдето идеше шумът. Толкова по-добре. Магда не искаше да види какво има там.
Тя размаха ръка в отвора и за един ужасяващ миг не можа да напипа отсрещната стена. Сетне ръката й опря студената, солидна, така приятна на допир стена и тя продължи надолу, по-бързо от преди, пренебрегвайки опасността, с разтуптяно сърце и сподавено дишане. Ако онова, което се движеше из подземието наближаваше отвора, Магда искаше да е колкото се може по-далеч от него.
Спускането й се стори безкрайно дълго. Магда току поглеждаше назад в мрака, повече инстинктивно, защото нищо не можеше да види. Когато стигна дъното, забеляза сиянието на триъгълния отвор и мъглата отвъд него. Излезе навън, затръшна плочата и пое облекчено въздух.
Едва след като се успокои, Магда си даде сметка, че макар да бе напуснала крепостта, все още се намираше в пределите на злокобната й атмосфера. Тази сутрин усещането се простираше до прага, а сега стигаше отвъд стените. Тя пое в мрака, препъвайки се в камъните. Едва когато стигна реката почувства, че зловещата аура е останала зад нея.