Куза отдръпна глава от вонящия на кръв дъх на Молашар.
— А ти откъде научи за съществуването им?
Малко неща по онова време оставаха скрити от мороите. А когато научихме за плановете на Глекените, решихме да преминем към действие — той се изправи, очевидно завладян от гордост. — Мороите и Глекените са вековни врагове. Ясно беше, че изпълнят ли замисленото лошо ни се пише и затова ние се стараехме да проваляме плановете им като лишавахме от живот всеки високопоставен, който би могъл да им е от полза.
Той закрачи възбудено из стаята.
— В началото Глекените дори не знаеха, че съществуваме. Но след като узнаха, веднага поведоха война срещу нас. Един по един братята ми морои падаха мъртви. Когато видях, че кръгът се затваря около мен, аз построих тази крепост и се затворих в нея, надявайки се да надживея Глекените и техните планове за световно господство. И сега, по всичко изглежда, съм успял.
— Много хитро — съгласи се Куза. — Заобиколил си се с фалшиви кръстове и после си заспал зимен сън. Но все пак ще ти задам един въпрос, на който те моля да отговориш: Защо се страхуваш от кръста?
— Не желая да говоря за това.
— Трябва да ми кажеш! Нима месията… наистина е бил Исус Христос?
— НЕ! — Молашар се залюля и се подпря на стената, преглъщайки мъчително.
— Какво има?
Той погледна Куза.
— Ако не беше мой сънародник, щях да те разкъсам на парчета още сега!
Дори само споменаването на Христовото име го ужасява! — помисли си Куза.
— Но аз не съм…
— Не го казвай никога! Ако цениш помощта, която мога да ти дам, не повтаряй никога това име!
— Но това са само думи.
— НИКОГА! — Молашар бе успял да възстанови до известна степен самообладание. — Вече те предупредих. Не го прави, инак тялото ти ще лежи долу заедно с труповете на немците.
Дъхът на Куза секна, сякаш се давеше. Трябваше да предприеме нещо.
— А какво ще кажеш за тези думи: Йътгадал вейткадаш шемей раба беалма дивера чирутей, веямлик…
— Какъв е този безсмислен брътвеж? — попита Молашар. — Някаква молитва? Или заклинание? Да не се опитваш да ме прогониш? — той пристъпи. — Да не си влязъл в съюз с германците?
— Не! — с мъка промълви уплашеният Куза. Мислите му се блъскаха обезумели. Той вкопчи ръце в дръжките на количката, а стаята се завъртя пред очите му. Това беше направо кошмарно! Изправилото се пред него създание на мрака се свиваше уплашено при вида на кръста и трепереше при споменаването на Христа. Ала за него словата на Кадиш, еврейската молитва за мъртвите бяха само лишен от смисъл брътвеж. Невъзможно! И все пак беше така.
Молашар продължаваше да говори, без да забелязва болезненото объркване на неговия събеседник. Куза се помъчи да проследи думите му. Възможно бе да са от значение за спасението на Магда и на самия него.
— Силата ми расте непрестанно. Усещам как се възвръща при мен. Още съвсем малко — не повече от две нощи — и ще съм в състояние да прочистя крепостта от нашествениците.
Куза се мъчеше да проникне в смисъла на чутото:… сила… още две нощи… прочистя крепостта… Но в съзнанието му кънтяха други думи: Йътгадал вейткадаш шемей…
И тогава отвън се чу тропот на ботуши, които тичаха към кулата, а сетне заблъскаха нагоре по каменните стъпала. Разнесоха се далечни гласове, гневни и уплашени, а крушката на тавана премигна в знак, че се е увеличило потреблението на ток.
Молашар се озъби във вълча усмивка.
— По всичко изглежда, че са открили телата на своите другари по оръжие.
— И скоро ще се появят тук за да стоварят вината върху мен — отвърна Куза, отново завладян от забравения страх.
— Ти си човек на мисълта — рече Молашар, приближи се до стената и натисна каменната плоча. — Използвай я.
Куза го проследи как се привежда и изчезва в отвора. Гореше от желание да го последва. Веднага щом плочата се затвори, той избута количката до масата и се приведе разтреперан над разтворения екземпляр на „Ал Азиф“.
Не се наложи да чака дълго.
Кемпфер пръв нахлу в стаята.
— Чифут! — изрева той, сочейки обвинително с пръст Куза, а след това застана приведен с разкрачени крака в поза, която изглежда смяташе, че излъчва сила и мощ. — Ти се провали, гадино! Не съм и очаквал друго!
На Куза не му оставаше нищо друго, освен да гледа с уплашен поглед майора. Какво да каже сега? Вече нямаше никакви сили. Чувстваше се жалък, слаб и беззащитен. Всичко го болеше, всяка кост, става, мускул. Мислите му бяха объркани от срещата с Молашар. Устата му беше пресъхнала, но въпреки това не смееше да отпие, защото при вида на Кемпфер бе почувствал, как се изпълва мехурът му.