Не можеше да понася подобно натоварване. Той беше преподавател, учен, човек на словото. Нямаше нищо, с което да се противопостави на този злобен негодяй, който разполагаше с живота и смъртта му. Гореше от желание на отвърне на удара, но знаеше че няма и най-малката надежда за това. Заслужаваше ли си да живее повече в подобна мъка?
И колко още щеше да издържи?
Все пак, не биваше да забравя Магда. Поне за нея, все някъде трябваше да има надежда.
Само още две нощи… Молашар бе споменал, че тогава ще събере достатъчно сили. Четирийсет и осем часа. Мога ли да издържа толкова, запита се Куза. Да, трябва да си наложи с воля да оцелее до събота вечер. Събота вечер… тогава ще приключи сабата… какво значение вече имаше той? Какво въобще имаше значение?
— Чу ли ме, чифут? — гласът на майора прерасна в яростен писък.
— Та той дори не знае за какво говориш — рече нечий друг глас.
В стаята бе влязъл капитанът. От самото начало Куза бе почувствал, че дълбоко в себе си той е човек на честта. В него имаше някаква прекършена гордост.
— Тогава ще се постарая да научи незабавно! — с два скока Кемпфер се озова до Куза. Той се наклони напред, докато арийското му лице беше само на сантиметри от професора.
— Какво има, майоре? — рече с престорено неведение Куза, ала без да скрива завладелия го страх. — Какво съм направил?
— Нищо не си направил, чифут! И това е проблемът. Две нощи си седя тук с тези прогнили книги и на това отгоре се фукаше, че убийствата били спрели заради теб. А тази вечер…
— Но аз не съм… — понечи да се защити Куза, но майорът удари с юмрук по масата.
— Тишина! Тази вечер двама от моите войници бяха открити с разпрани гърла в мазето, също както предишните!
За миг, пред очите на Куза се мярна изображението на убитите войници. Не беше трудно да си представи раните им, след като бе разгледал труповете. Въображаемата гледка на разкъсаните гръкляни му навяваше странно спокойствие. Тези двамата се бяха опитали да обезчестят дъщеря му и си бяха получили заслуженото. Малко им беше даже. Дано Молашар да се е наслаждавал на кръвта им.
Но сега той беше в опасност. И това се четеше по разгневеното лице на майора. Трябва да измисли нещо, за да остане жив до събота.
— Ясно е вече, че двете спокойни нощи не се дължат на теб. Няма никаква връзка с пристигането ти — само едно съвпадение! Ала ти ни измами, че причината се крие в теб! Което за сетен път доказва, колко права е немската поговорка „Не вярвай на евреите!“
— Не съм се хвалел с нищо! Никога не съм…
— Опитваш се да ме задържиш тук, нали? — проговори Кемпфер, присвивайки очи с тих, заплашителен глас. — Мъчиш се да ми попречиш да стигна до Плойещи, а?
Куза беше изненадан от внезапната промяна на разговора. Този човек беше безумец… по-луд дори от Абдул Алхазред, дето е написал „Ал Азиф“… книгата, лежаща пред него на масата…
Изведнъж му хрумна нещо.
— Но майоре! Аз едва сега открих нещо в книгите!
При тези думи капитан Вьорман пристъпи напред.
— Открили сте? Какво сте открили?
— Нищо не е открил! — изръмжа Кемпфер. — Поредната еврейска лъжа, за да си спаси мизерната кожа?
Колко си прав, майоре!
— Остави го да говори, за Бога! — продължи Вьорман. Той се извърна към Куза. — Какво пише там? Покажете ми?
Куза посочи „Ал Азиф“, написана на староарабски. Книгата най-вероятно датираше от осми век и нямаше нищо общо с крепостта и дори с Румъния. Но той се надяваше, че и двамата офицери не го знаят.
Но лицето на Вьорман се изписа съмнение.
— Не мога да разчета тези проклети йероглифи.
— Той лъже! — кресна Кемпфер.
— Тази книга не лъже, майоре — възрази Куза. Той спря за миг, молейки се немците да не правят разлика между арабски и турски, после хлътна в поредната лъжа. — Била е написана от един турчин, нахлул по тези места заедно с Мохамед II. Той споменава, че имало малък замък — ако се съди по описанието на кръстовете, ясно е че става дума за крепостта — обитаван от духа на един влашки болярин. Сянката на умрелия позволявала на местните жители да пребивават безпрепятствено в крепостта, но дръзнел ли в нея да отседне чуждоземец или завоевател, боляринът избивал хората му — по един всяка нощ. Разбирате ли? Това което се случва сега, вече е ставало и преди векове — с турска военна част!
Куза следеше внимателно лицата на двамата офицери. Той самият бе малко изненадан от набързо скалъпената история, част от нея внушена от разговора със самия Молашар. Историята беше изпълнена с противоречия, макар и дребни, но той се надяваше поне на първо време да не ги забележат.