О Боже! Помогни на твоя скромен слуга, намери пътя за спасение на онези, що те обичат. Помогни ми да им помогна. Помогни ми да открия как да ги спася от…
Беззвучната молитва потъна в бурята на отчаянието. Какъв смисъл имаше? Колко ли от безчислените жертви на немците са скръствали ръце в молитва за помощ? И къде са те сега? Мъртви! И той щеше да е там, ако се надяваше на помощ отгоре. А също и Магда.
Сети си за нещо, което разсея отчаянието.
Беше забравил Молашар.
След като затвори вратата на професорската стая, Вьорман постоя замислено няколко минути. Преди малко, докато Куза обясняваше поредното си откритие, капитанът бе споходен от странната мисъл, че ученият едновременно казва истината и ги мами. Чудно. Каква игра всъщност разиграваше професорът?
Вьорман излезе в огрения от слънцето двор и огледа напрегнатите лица на часовоите. Всъщност, знаеше че всичко ще свърши така. Две нощи без убийства — логично бе в третата нещо да се случи. Ето че отново се бяха върнали там, откъдето всичко започна… само дето труповете бяха с два повече. Общо десет. По един за всяка нощ. Смразяваща статистика. Защо не беше почакал поне до утре този „влашки болярин“? Кемпфер щеше да си е тръгнал, а той да е извел войниците си далеч. А сега не им оставаше нищо друго, освен да прекарат тук следващите три дни. Петък, събота, че и неделя нощта. Най-малко още три жертви. Може би повече.
Вьорман сви вдясно и се отправи към входа на подземието. Вероятно вече бяха положили двата нови трупа до предишните. Реши да провери, дали с тях всичко е наред. Дори есесовците имаха право на свястно отношение, след смъртта си.
Като слезе долу, капитанът надникна в стаята, където бяха открити убитите. Този път, освен разпраните гърла, на жертвите бяха прекършени и вратовете. Нова проява на жестокост. Стаята беше пуста, на пода се въргаляха трески от строшената врата. Какво ли се беше случило тук? Нито един изстрел не е бил произведен от оръжията на часовоите. Сами ли са залостили вратата срещу нападателя? Защо никой не бе чул виковете им? Дали изобщо са викали?
Той продължи напред по коридора и до ушите му достигнаха далечни гласове. Слизайки по стълбите срещна войниците от погребалната команда, които разговаряха шумно и духаха на замръзналите си ръце. Нареди им да се върнат с него.
— Да видим как сте си свършили работата.
Долу в подземията, трептящата светлина от фенерите играеше по десетте подредени и покрити с бели чаршафи тела.
— Малко ги пооправихме, хер офицер — рече един редник. — Някои от чаршафите бяха разместени.
Вьорман огледа сцената пред него. Всичко изглежда беше наред. Явно трябваше да вземе решение за възможно най-скорошното извозване на телата. Но как?
Капитанът плесна с ръце. Разбира се — Кемпфер! Нали майорът ще поеме в понеделник — каквото и да се случи дотогава. Той ще откара телата до Плойещи, а от там ще ги натоварят на самолет за Германия. Идеално… решението е взето.
Изведнъж забеляза, че левият крак на третия труп от края се подава изпод чаршафа. Наведе се да дръпне покривалото, но откри, че ботушът е мръсен. Изглеждаше, сякаш притежателят му е бил влачен по пода за ръцете. И двата ботуша бяха покрити с прах.
Вьорман почувства как в него се заражда гняв, но после реши да не обръща внимание. Какъв смисъл имаше? Мъртвите са си мъртви. Защо да вдига шум около чифт измърсени ботуши? Миналата седмица това би му се сторило важно. А сега беше само една дреболия. Досадна подробност. И все пак, нещо в тези мръсни ботуши не му даваше покой. Не знаеше какво точно. Но имаше нещо.
— Да вървим, войници — рече той, обърна се и пое нагоре. От устата му излизаше пара. Останалите побързаха да го последват. Тук долу бе направо студено.
Вьорман спря в основата на стълбата и погледна назад. Труповете едва се различаваха на слабата светлина. Ботушите… отново се замисли за изцапаните, кални ботуши. А след това пое след войниците нагоре.
Кемпфер стоеше до прозореца в стаята си и гледаше към двора. Беше проследил Вьорман да слиза в подземието и бе изчакал завръщането му. Капитанът се скри от погледа му, но той остана до прозореца. Би трябвало да се чувства в относителна безопасност, поне през тази нощ. Не заради многобройната охрана наоколо, а защото съществото, което избиваше хората му си бе свършило работата и вероятно се бе оттеглило да почива.
Но въпреки това, ужасът му растеше.
В него се бе загнездила една непоносима мисъл. Досети се, че до този момент жертвите бяха все сред войниците. Никой не беше посягал на офицерите. Защо? Възможно бе причината да е в съотношението между офицерите и войниците — близо двадесет към един. Ала дълбоко в себе си Кемпфер таеше смразяващото убеждение, че двамата с Вьорман са били запазени за края.