Карл Май
Крепостта в скалите
Първа глава
Мормонът
Ако някой ме попита кое е най-скучното селище на земята, без да се колебая дълго, ще му отговоря: Гуаймас в Сонора, най-северозападният щат на република Мексико. Но това е само мое лично мнение, някой друг може би ще го оспори, обаче в този град аз прекарах двете най-безсъдържателни седмици от моя живот, прахосвайки времето си единствено в мързелуване и игра на карти.
Издигащите се в източната част на Сонора планини крият богати находища от благородни метали, мед и олово, а почти във всички реки и потоци се среща злато, което се добива чрез промиване. Но по онова време добивът беше твърде малък, защото тамошната територия бе твърде опасна поради набезите на индианците и затова нагоре в планините дръзваше да потегли само някоя доста многочислена група. Само че откъде да се вземе толкова работна ръка? Мексиканецът е всичко друго, но не и добросъвестен работник. На индианеца и през ум не му минава срещу някаква си надница да разкопава тези съкровища, които и до ден-днешен (Романът е написан през 1893 година. Б. изд.) смята за своя законна собственост. Китайски кули можеха да се съберат достатъчно, но хората не обичаха да се занимават с тях, защото който веднъж пусне този дух да излезе от бутилката, не може да го върне обратно.
Но някой ще каже: защо не се наемаха на работа гамбусиноси и проспектъри, които са всъщност истинските златотърсачи и минни работници? Много просто, затова защото точно тогава наоколо не беше останал нито един от тях. Всички се бяха втурнали към Аризона, където, както разказваха, имало цели купища злато. Затова по онова време цели области от Сонора почти се бяха обезлюдили, ала те останаха такива и дълги години по-късно, понеже заради страха от индианците не само минното дело, а и скотовъдството бе силно западнало.
И аз имах желание да предприема пътуване до Аризона, но не защото бях обзет от треска за злато, а от силен интерес към самобитния живот, който кипеше край златните находища. Но тъкмо тогава избухна бунтът на мексиканския генерал Харгас. Издателят на един вестник в Сан Франциско ме попита дали бих отишъл като негов кореспондент на мястото на метежа, за да пиша статии. С радост се съгласих да използвам тази възможност да се запозная с един край, който иначе едва ли щях да видя някога през живота си. Е, Харгас нямаше късмет. Беше победен и разстрелян, а след като изпратих и последния си репортаж поех обратно през Сиера Мадре, за да се върна в Гуаймас. Там се надявах да намеря кораб, който да ме закара до някой град разположен колкото се можеше по на север в Калифорнийския залив, защото се канех да се отправя към Рио Хила, където имах среща с моя приятел Винету, вожда на апачите.
За съжаление завръщането ми не стана тъй бързо, както желаех. Докато все още се намирах в пустата и безлюдна Сиера имах нещастието конят ми да се спъне, да падне и да си счупи един преден крак. Нямаше как, трябваше да го застрелям и да продължа пътя на собствените си крака. Дни наред не ми се мярна жив човек, а още по-малко пък такъв, от когото можех да си купя кон или муле. Много се пазех от среща с плячкосващи индианци, защото нищо нямаше да спечеля от нея, а можех само да изгубя. Това беше много дълго и изморително странстване и ето защо си отдъхнах с облекчение, когато най-сетне се спуснах в образуваната сред трахити (Вид вулканични скали. Б. по.) котловина, където е сгушено пристанищното градче Гуаймас.
Макар че вече бях достигнал отдавна желаната цел, аз в никакъв случай не останах възхитен от гледката, която представляваше градът под слънчевия пек. По онова време жителите му едва-едва наброяваха две хиляди души, а къщите му бяха кирпичени и нямаха истински прозорци.
В околностите му не срещнах жив човек, а когато се озовах между първите къщи, ми се стори, като че в тях нямаше никакъв живот. Впрочем впечатлението, което аз щях да направя в Гуаймас, сигурно нямаше да е по-добро от впечатлението, което градът остави в мен, защото в никакъв случай нямах вид на джентълмен или както там се изразяват — на кабалиеро. Дрехите, за които бях платил преди отпътуването си от Сан Франциско — осемдесет долара, лека-полека така се бяха изпокъсали, че май повече се виждаха различни телесни части от моята персона, отколкото плат, на който всъщност бях поверил задачата да ги покрива. Ботушите ми също беряха вече душа. Бях изгубил тока на десния, а на левия беше останал само половината ток. Погледнех ли отпред усмихнатите им върхове, нямаше как да не си помисля за широко отворени патешки човки. Ами какво да кажа за шапката! Наричана в по-добри времена сомбреро, което ще рече «даряващ сянка», сега тя най-безотговорно напълно се беше отказала от това почтено име. Някога толкова широката периферия постепенно се бе смалявала и най-сетне беше изчезнала напълно, а онова, което се мъдреше все още върху главата ми като безценна реликва, имаше формата на турски фес и беше великолепно пригодено за промиване на злато. Само коженият ми колан, моят дългогодишен спътник, и този път показа непоклатима устойчивост на характера. Да споменавам за състоянието на косата си, за цвета на кожата и други по-интимни подробности, би означавало да се лиша от уважението, което всеки дължи на собствената си личност.