— А-а, бях си помислил, че вече сте били поне веднъж в Съединените щати, там в западните прерии. Но вашият въпрос ми подсказва, че не е така, защото иначе все щяхте да чуете за Олд Шетърхенд.
— Олд Шетърхенд ли? Това име ми е познато. Четох някакъв вестник, може би е било пътепис, където се срещаше името на този човек. Изглежда е ловец или следотърсач, или още както там наричат подобни хора, а?
— Да, такъв е. Случайно научих, че е немец и понеже вие имате същото име в самото начало ми хрумна мисълта, че може би пред мен е именно онзи Олд Шетърхенд, ала скоро разбрах заблудата си. Вашето окаяно положение събуди състраданието ми и тъй като имам добро сърце ще ви помогна да си стъпите на краката, но при условие, че разполагате с достатъчно разум да се хванете по-здраво за спасителното въже, което ще ви подхвърля.
Всъщност трябваше да се изсмея в лицето на мормона, но все пак реших да запазя скромното си поведение. Високомерният самоуверен начин, по който разговаряше с мен Мелтън, бе напълно достатъчен да ме ядоса, но от друга страна ми се струваше твърде забавно да го оставя в собствената му заблуда.
— Че защо да нямам достатъчно разум? Не съм дете, което да не може да оцени предложеното му благодеяние.
— Добре! Съгласите ли се с предложението ми, всичките ви грижи изведнъж ще се изпарят и вие ще станете заможен човек.
— Де да можех да ви повярвам! Моля ви незабавно да ми направите предложението си!
— Lento, lento — по-полека, по-полека! Първо ми кажете какво смятате да правите в Ла Либертад!
— Ще си търся работа, ще се огледам за някакъв подслон. Тъй като тук в Гуаймас нищо не намерих, надявам се там да имам по-голям късмет.
— Лъжете се. Вярно, че и Ла Либертад се намира на брега на океана, но изглежда по-мизерно и от Гуаймас. Стотици гладни индианци се скитат наоколо, без да могат да си намерят работа. Там вие ще сте къде-къде по-зле. Цяло щастие е за вас, че Провидението ви изпречи на пътя ми. Сигурно сте чули, че съм от Светците на последните дни. Моята религия ми повелява всяка заблудила се в пустинята овца да- изведа до цъфтящите поля на щастието, така че мой дълг е да се заема с вас. Можете ли да пишете и да говорите английски?
— Горе-долу.
— Това е достатъчно. А можете ли да пишете и на испански, тъй както го говорите?
— Да, но не мога да се оправям много-много с препинателните знаци, понеже на испански въпросителната и удивителната се поставят не само зад, но и пред изречението.
— Е, това все ще се нареди някак си — снизходително се усмихна Хари Мелтън. — От вас няма да искам кой знае какво езиково майсторство. Имате ли желание да станете tenedor de libros? (Счетоводител. Б. нем. изд.)
Мормонът ми зададе този въпрос с такова изражение, сякаш ми предлагаше цяло княжество. Затова радостно му отвърнах:
— Tenedor de libros? С какво удоволствие бих приел подобна работа, само че не съм търговец. Вярно, чувал съм, че има обикновено и двойно счетоводство, ала иначе нищо не разбирам от тези неща.
— И не е необходимо да разбирате, защото няма да бъдете назначен при някой търговец, а в една асиенда. Вярно, че не съм в състояние да определя съвсем точно размерите на вашето възнаграждение, понеже това си остава работа на асиендерото, но ви уверявам, че несъмнено ще се разберете с него. Всичко ще ви бъде осигурено безплатно и освен това съм убеден, че месечно няма да получавате по-малко от сто песос. Ето ви ръката ми. Съгласете се! После още тази вечер ще изготвим съответния договор.
Мелтън ми подаде ръка и аз направих движение като че се каня да я стисна, но след кратко колебание бавно отдръпнах десницата си.
— Наистина ли предложението ви е напълно сериозно, или само искате да се пошегувате с мен? Струва ми се цяло чудо, че правите такова великолепно предложение на един съвсем непознат човек, който едва успява с дрипите си да прикрие голото си тяло.
— Кажи-речи наистина е цяло чудо и затова ви съветвам бързо да се възползвате от случая.
— Така и ще направя както сам лесно можете да си представите, но първо ми се иска да науча и някои подробности. Къде се намира асиендата, където искате да ме изпратите?
— Няма да ви изпратя, а сам ще ви заведа.
— Още по-добре. Много пари ли ще струва пътуването?
— Няма да дадете и един сентаво, защото аз плащам всичко. Щом дадете съгласието си, вие се освобождавате не само от всякакви разноски, но дори ще ви предложа известна «prenda», предплата. Асиендерото е мой приятел. Казва се Тимотео Прухильо и е собственик на Асиенда дел Аройо, разположена отвъд Урес. Оттук тръгваме с кораб до Лобос, а после до целта ще ни отведе един чудесен път по сушата. Това ще е много приятно пътуване, по време на което хем ще научите полезни неща, хем няма да скучаете, още повече че ще бъдете в компанията на доста голяма група от ваши сънародници.