— Да, тъй мисля! Поиска ли, още с първия удар Олд Шетърхенд ще забие острието на ножа си в сърцето ти, но той едва ли го желае.
— Ако продължи да се колебае дали да се бие с мен, или не, значи е страхливец и аз ще го пронижа с ножа си!
След тези думи веждите на Винету се смръщиха, а по лицето му се изписа онзи израз, който познавах много добре и който ми издаваше, че за апача случаят е вече приключен. Той леко вдигна едното си рамо и отсече:
— Силния бизон е решил да стане за смях. Олд Шетърхенд ще се бие с него. Какви условия ще постави моят брат?
— Двубоят ще е на живот и смърт.
— С ножове ли ще се биете?
— С ножове!
— Кога?
— Веднага.
— По какви правила ще се използват ножовете?
— По никакви правила. Ще замахвам и ще удрям с него както си искам:
— А какво ще стане, ако нечий нож отхвръкне? Другият ще има ли право да прониже обезоръжения?
— Ако може, защо не? Но тогава противникът му ще има право да се защитава с юмруци, да го убие с удари или да го удуши.
— Моите двама братя сигурно ще ми разрешат да бъда съдия. Аз съм готов и двубоят на живот и смърт може да започва.
Очите на стария навъсен вожд направо заблестяха от желание час по-скоро да започне кървавата схватка. Той ме познаваше добре, ала в тези мигове изобщо не помисли за онова, което бе преживял заедно с мен. Когато беше разгневен Силния бизон изобщо нито се колебаеше, нито се замисляше много-много. Но преминеше ли му гневът, той се превръщаше в най-дружелюбния и мил човек, тоест, толкова дружелюбен и мил, колкото може да бъде един индианец. Вярно че неговата раздразнителност вече неведнъж му бе създавала неприятности и навярно влиянието му сред неговите съплеменници отдавна да се беше изпарило, ако иначе той не бе способен предводител и не притежаваше исполинска сила. Вождът наближаваше шейсетте години, но въпреки това все още не беше изгубил нито силата си, нито своята бързина и подвижност, което го отличаваше от връстниците му. Следователно в негово лице имах напълно равностоен противник. Всъщност дори бях в по-неизгодна позиция, понеже той възнамеряваше да води схватката съвсем сериозно и до край, а аз си бях наумил да го щадя.
С най-голямо удоволствие бих се отказал от този двубой, ала в такъв случай Силния бизон веднага щеше да се нахвърли с ножа си върху мен и тогава щях да се видя принуден да се защитавам. Ето защо и аз изразих готовността си, като се изправих срещу него и стиснах дръжката на ножа си в лявата ръка, понеже исках десницата ми да е свободна. В яростта си моят противник изобщо не забеляза това.
Мимбренхосите видяха и чуха какво предстоеше да става й се приближиха да гледат. Пленените юми се опитаха доколкото им бе възможно да вземат такова положение, че да не пропуснат зрелището. По всички лица се четеше изразът на най-голямо напрежение. Само синовете на вожда се опитваха да скрият тревогата си. Излезех ли аз победител щях да убия баща им, а спечелеше ли той двубоя, с мен щеше да е свършено, а нали на мен дължаха толкова много. Бяхме се изправили на пет крачки един срещу друг. Всеки стискаше ножа си в ръка и внимателно се гледахме в очите. Преди да даде знак за започване на двубоя Винету попита:
— В случай че умре има ли вождът на мимбренхосите някакво желание, което да изпълним?
— Няма да умра! — злобно се изсмя той. — Само дай знак и ножът ми веднага ще изяде Поразяващата ръка!
— А моят бял брат има ли да ни поръчва нещо? — попита апачът и мен.
— Да. Ако Силния бизон ме убие, тогава му кажи, че съм спасил децата му и че съм дал име на сина му. Може би после ще стане по-предпазлив с общуването си с приятели, на които дължи благодарност.
Мислех, че това напомняне ще вразуми стария вожд, ала се видях излъган, понеже той избухна още по-гневно:
— Един предател никога не може да претендира за благодарност. Искам да се пролее кръв, кръв!
Стана ми ясно, че двубоят е неизбежен и ако до преди малко бях решил да не се отнасям особено грубо към стария, то почувствах как вече и моята кръв кипва и си наумих да му дам един добър урок. И тъй кимнах на Винету. Той вдигна ръка и каза:
— Никой от зрителите да не напуска мястото си, докато не му разреша! Нека двубоят започне! Хау!
Кой ли щеше да нападне пръв? Не и аз! Но бях твърдо решен още при първото нападение да обезвредя вожда. Не биваше да се колебая нито да протакам нещата, защото колкото по-дълго стоях изложен на ударите на ножа му, толкова по-голяма беше и опасността да ме рани.
Силния бизон се бе изправил пред мен като статуя. Дали и той не желаеше да нападне пръв? Но колкото и неподвижно да беше тялото му вътре в него вреше и кипеше. Трескавият му поглед ми издаваше, че той стоеше като истукан само за да отслаби вниманието ми и изненадващо да се нахвърли върху мен. Скоро разбрах, че не съм се излъгал, защото изведнъж в очите му се появиха опасни пламъчета и убеден, че в същия миг ще ме връхлети, точно тогава аз пуснах ножа си на земята. Вождът на мимбренхосите наистина бе вдигнал вече единия си крак, но веднага пак го отпусна и извика: