Старият вожд беше втренчил въпросително поглед в лицето ми, ала като чу думите ми, сведе очи.
— Това е кажи-речи по-лошо и от смъртта! Даваш живота ми на едно дете! Стариците ще ме сочат с пръст и от беззъбите им уста ще се разпространи вестта, че съм бил победен от теб и съм станал собственост на едно хлапе, което дори няма име. Така ще продължа да живуркам в позор, докато угасна.
— Нищо подобно! Да те победят в двубой не е никакъв позор, а скоро твоят по-малък син ще има някое прочуто име също като своя по-голям брат. Честта ти не е опетнена. Попитай Винету, а и старейшините на племето си! Те ще потвърдят казаното от мен.
Аз се отдалечих, а той се върна на мястото си и седна тъжен на земята. Другите налягаха кой както можеше по-удобно, но мнозина не успяха да заспят тъй скоро. Когато след определеното време Винету дойде да ме смени, той ме попита:
— Нанасял ли е моят брат Шарли и друг път подобен удар, от който не се губи съзнание и все пак се лишава душата от властта й над тялото?
— Не.
— Беше страшно за гледане! Можеше ли това вцепеняване да продължи и по-дълго?
— Разбира се. И седмици, и месеци, и години.
— Тогава нека моят бял брат по-добре веднага да убива враговете си! Силния бизон няма вече да те принуждава да му излизаш на двубой. Досещам се за какво си разговарял с Голямата уста. Той искаше да го освободиш още днес, нали?
— Да.
— Но не ти каза каквото искаше да знаеш? Няма и да ти каже, а ще те излъже. Какво решение взе за съдбата му?
— Същото каквото е взел и моят брат Винету.
— Ти отгатваш мислите ми. Олд Шетърхенд и Винету не жадуват за кръв, но въпреки това не могат да спасят Голямата уста. Решим ли да му върнем свободата, върху нас ще се стовари цялата вина за всички злодеяния, извършени от него по-късно. Той е смъртен враг на мимбренхосите. Нека го вземат със себе си и го съдят според собствените си закони и обичаи!
Тъй неочаквано наложеният ми двубой съвсем не бе в състояние да ме лиши от моята почивка. Скоро заспах толкова здраво, че на сутринта се наложи да ме будят. Тръгнахме на път точно в предварително определения час. Ездата ни премина, без да се случи нещо, което заслужава да бъде споменато.
Вече се свечеряваше, когато се добрахме до тясната клисура, която водеше до бивака на оставените при стадата юми. Следователно трябваше да сме предпазливи и да изпратим напред един съгледвач, само че заради разнасящия се надалеч конски тропот той не биваше да язди. Поради важността на тази задача, а и понеже вече бях запознат с клисурата, реших самият аз да се нагърбя с ролята на разузнавач. Веднага щом моят млад приятел, Изтребителя на юми, разбра какви намерения имам, той дойде при мен и с известно страхопочитание ми каза:
— Олд Шетърхенд се кани да отиде на разузнаване срещу врага. Аз също добре познавам местностите. Ще ми разреши ли да дойда с него?
— Наистина ще ми е необходим придружител, за да го използвам като пазач, но ти свърши вече достатъчно работа и си спечели име. Сега ти е отворен пътят за подвизи, защото си станал истински воин. Вече нямаш нужда от мен и затова предпочитам да открия пътя към славата и за някой друг. Изпрати ми твоя брат! Нека той ме придружава!
— Сърцето на Олд Шетърхенд е пълно с доброта. Моят по-малък брат ще се покаже достоен за неговото доверие.
Нашата колона трябваше да спре, защото някой от юмите, които искахме да изненадаме, като нищо можеше да се намира в клисурата или по някаква друга причина да беше навлязъл в теснината, тъй че най-неочаквано да се натъкнем на него. И така, слязохме от седлата и заедно с по-малкото момче на вожда продължих пеша напред. То крачеше подир мен и не обелваше нито дума. От време на време се обръщах назад и се наслаждавах на израза, изписал се по лицето му. Момчето съзнаваше важността на нашата задача и ето защо все още детински меките черти на лицето му излъчваха радост и самочувствие.
Голямата разлика между мен, опитния воин, и него, никому неизвестния юноша, не му позволяваше дори да си помисли да върви редом с мен. Но аз ясно забелязах, че от време на време той неволно ускоряваше крачките си, но после веднага пак изоставаше. Очевидно искаше да ми каже нещо, обаче не се осмеляваше да завърже разговор с мен. Затова позабавих ход и окуражаващо го подканих:
— Нека моят млад брат се приближи и върви до мен! Той се подчини незабавно.
— Моят червенокож брат има желание да разговаря с мен — продължих аз — Знам какво му тежи на сърцето. Да му кажа ли?
— Поразяващата ръка може да говори когато поиска!