— Иска ми се да заловя този юма.
В резултат на вълнението, което предизвикаха у него думите ми, бронзовото лице на момчето придоби още по-тъмен цвят.
— Стига само Олд Шетърхенд да протегне ръка и воинът на юмите няма да може да му избяга.
— А ти нямаш ли ръце?
Той вдигна към мен светналия си от радост поглед, но позабави отговора си.
— Но това са ръцете на момче, което в присъствието на един прочут воин няма право да действа самостоятелно.
— Този воин ти разрешава да действаш. Трябва да докажеш на баща си, че си бил заедно с мен на това разузнаване.
— Тогава ще застрелям приближаващия се пост!
— Не. Нали братята му ще чуят изстрела. Казах ти, че искам да го пленим.
— Нека Поразяващата ръка ми обясни какво точно иска от мен! Начаса ще го изпълня.
— Би трябвало сам да знаеш какво трябва да се направи. Ако ти е необходим съвета ми, заслугата за извършеното няма да е изцяло твоя. И така, побързай с решението си, преди да е станало твърде късно!
Той хвърли предпазливо поглед към мястото, където в момента се намираше постът на юмите, после внимателно се огледа около нас. По лицето му се четеше предприемчивост и решимост.
— Знам как ще постъпя — обади се той след малко. — Тук сме застанали близо до изхода на клисурата и надничаме иззад ъгъла, образуван от скалите. Юмът няма да остане отвън, а ще навлезе в теснината.
— И аз смятам, че е твърде вероятно.
— Набелязах си едно място, където ще се скрия, докато той премине покрай мен. После ще се промъкна подир него и ще го ударя с приклада на пушката си по главата така, че да се просне на земята. Тогава ще го вържа с ласото си.
— Ако скривалището е сигурно, планът ти не е лош. Къде е то?
— Непосредствено зад нас върху скалата.
Бяхме се прикрили близо до входа на клисурата. На десетина крачки зад гърба ни скалата изскачаше малко напред и после на височина по-голяма от човешки бой пак отстъпваше назад с около два метра. Ако някой легнеше горе и плътно се притиснеше към каменната площадка, не можеше да бъде забелязан от преминаващите отдолу хора. Попитах момчето:
— А можеш ли да се покатериш горе? Скалата е гладка.
— Това е нищо работа! — отвърна безгрижно той. — Ако се наложи, ще се изкача и много по-нависоко.
— Но нали когато скочиш долу юмът ще те чуе!
— Няма да скачам, а без шумно ще се спусна.
— Тогава давай бързо нагоре. Няма време!
— Къде ще се скрие Поразяващата ръка, докато свърша?
— Това е моя грижа. Не разчитай на мен, няма да мога да ти помогна! Не действаш ли бързо и решително той ще те убие.
— Юмът няма да убие един мимбренхо! — гордо ми отвърна момчето. — Ще го пленя и после ще умре на кола на мъченията.
Синът на вожда беше добър катерач и чевръсто като катеричка се озова горе на издадената част от скалата, където така се притисна към каменната площадка, че се изгуби от погледа ми. А нищо неподозиращият човек, който минеше оттук, съвсем пък нямаше да може да го забележи.
Вече беше крайно време да се оттегля, защото за да стигне до нас, на юма му оставаха най-много триста крачки. Завтекох се назад до един голям каменен блок, зад който се скрих. Въпреки присъствието ми това начинание не беше безопасно за младия храбрец. Ако юмът го забележеше преждевременно и се стигнеше до схватка, нямаше да мога да му се притека на помощ достатъчно бързо, защото не биваше да стрелям. Ето защо очаквах с напрежение следващите мигове, още повече че аз бях инициатор на тази история и отговорността за последствията падаше единствено върху мен.
Изпълнението на плана ни беше улеснено от това, че междувременно бе станало още по-тъмно и че се появи едно ново обстоятелство, което не бях предвидил. Когато стигна до входа на клисурата, юмът не навлезе в нея, а остана на пост близо до образувания от скалите ъгъл, откъдето допреди малко го бяхме наблюдавали. Там той започна бавно да се разхожда насам-натам. При това юмът на няколко пъти се приближи до издадената скала, на чиято площадка лежеше момчето, но все пак не се озова толкова близо до него, че синът на вожда да може отгоре да го удари с приклада на пушката си.
Казах си, че младият мимбренхо ще изчака, докато най-сетне постът се приближи достатъчно, и търпеливо зачаках. Тъй изминаха пет минути. Стана толкова тъмно, че едва се виждаше на двайсетина крачки. Напрегнах слух и тъкмо реших съвсем тихо да се промъкна до входа на теснината, за да съм наблизо в случай на нужда, когато долових някакъв шум, който много приличаше на удар с тояга върху тиква или диня. Сигурно бе ударът, който трябваше да получи юмът. Спрях на място и се ослушах още по-внимателно. Последва хъркащ стон, а след това отново чух същия шум. Постът беше получил и втори удар с приклад. Вече нямаше защо да се тревожа за спътника си. Зачаках да видя какво щеше да предприеме по-нататък. След някоя и друга минута долових стъпки и мимбренхото полувисоко подвикна името ми. Отправих се към него и щом го видях, попитах: