— Той няма нито име, нито слава. Няма какво да мисля за него.
— Заблуждаваш се. Той ще стане прочут воин. Току-що ми даде доказателство за това.
— Искаш да кажеш дето е тръгнал с теб? Да види дали юмите са в клисурата или не? Това не е никакво геройство. Всяко хлапе на мимбренхосите може да шпионира врага.
— А да повали на земята и да плени врага — и това ли може всяко от вашите хлапета? Твоето момче го направи. Ето, тук пред теб е застанал юмът, когото синът ти залови. Аз се бях отдалечил в друга посока. Той издебна врага, повали го с приклада си и го върза със своето ласо. Когато се върнах, всичко беше свършило, тъй че за мен не остана никаква работа.
След тези мои думи сърцето на стария вожд все пак трепна. Той стана на крака и сложи ръка върху главата на сина си.
— Ти си моят по-малък син, но няма защо да завиждаш на по-големия си брат заради неговото име и заради неговата смелост, понеже Поразяващата ръка е при нас и той ще ти посочи пътя, по който и ти ще спечелиш подобно име. Пленникът е твой и на кола на мъченията ти ще му нанесеш последния смъртоносен удар.
— Имай грижата всички те наистина да стигнат до кола на мъченията! — предупредих го аз. — Налага се да оставим пленниците под твоя надзор. За тази цел ще разполагаш с половината от воините си.
— А с другата половина ще заловите юмите, така ли? Защо трябва аз да остана тук и да не взема участие в нападението?
— Защото се налага един от нас тримата да бъде тук, а ние знаем, че омразата ти ще засили твоята бдителност. Пленниците са твои и следователно твое задължение е да ги пазиш. Бъди готов да ни последваш веднага щом ти изпратим вестоносец!
С леко кимване той изрази съгласието си.
Определихме кои индианци да ни придружават, после се метнахме на конете и яздихме до изхода на споменатата клисура, където слязохме от седлата и предадохме животните на неколцина пазачи. Яздихме, за да стигнем по-бързо целта си иначе щяхме да закъснеем за смяната на поста и изчезването му щеше да вдигне тревога в бивака на юмите. Следващият пост трябваше да се появи скоро. Тъй като не беше изключено този човек да чуе някакъв шум, причинен от конете ни, ние двамата с Винету се промъкнахме напред да го пресрещнем. Посоката ми беше известна. Спряхме на неколкостотин крачки пред входа на теснината и зачакахме. Не изминаха и две-три минути, когато доловихме приближаващи се стъпки. Безшумно се разделихме с Винету, като аз се шмугнах наляво, а апачът надясно и веднага щом юмът се опита да мине между нас, ние се нахвърлихме върху него от двете му страни, сграбчихме го и без да вдигаме шум го завлякохме в клисурата при пазачите на конете.
След това с Винету се промъкнахме до лагера на юмите. Те все още не бяха запалили огън. Въпреки това, когато се върнахме, за да дадем указания на нашите хора и да ги поведем, беше изминал едва половин час. Неприятелите ни бяха улеснили. Всички бяха насядали заедно приблизително в средата на новото пасище и само четирима от тях обикаляха около животните, за да не им позволят да се разпръснат. Ако успеехме безшумно да обезвредим четиримата, съвсем лесно можехме да обкръжим другите и да ги принудим да се предадат без съпротива. В противен случай щеше да ни се наложи да стреляме по тях.
За щастие се оказа, че това не бе необходимо. Пленихме четиримата без никакви трудности. Казах на един от тях какво се е случило и след като вече бяхме обградили останалите, го изпратих при тях в ролята на парламентьор. Дадох им десет минути, за да се предадат, но те изпълниха искането ми дори преди да изтече този срок.
Най-напред запалихме няколко огъня и доведохме конете си, а после изпратихме вестоносец до Силния бизон, за да му съобщи, че вече може да дойде заедно с другите мимбренхоси и пленниците. Скоро закипя трескаво оживление в големия бивак. На плячкосания от юмите добитък гледахме като на собственост на асиендерото, но въпреки това си позволихме да заколим няколко животни, за да имаме какво да ядем. Струваше ни се, че имаме право на тази малка жертва от негова страна, защото бяхме спасили стадата му. Уговорихме се с Винету на сутринта незабавно да потеглим за асиендата заедно с добитъка. Когато съобщихме решението си на вожда на мимбренхосите, той попита:
— А какво ще стане с пленниците?
— Те са твои. Прави с тях каквото искаш — отговори му Винету.
— Тогава незабавно ще ги отведа до пасищата на моето племе, където ще ги съдим.
— За целта ще са ти необходими хора, а аз и Поразяващата ръка не можем сами да закараме стадата до асиендата!
— Ще ви дам петдесет воини да ви помагат.