— Група мои сънародници ли? Как така?
— Да. Индианецът не е издръжлив и благонадежден работник и затова тук се чувства нужда от хора, които да са годни за работата типична за една асиенда. Ето защо дон Тимотео реши да докара преселници от Германия. Това са четирийсет работници, които пристигат утре тук и в по-голямата си част водят със себе си своите жени и деца. Те са подписали вече договорите си и в скоро време ще станат заможни хора. Асиендерото ме изпрати да ги посрещна в Гуаймас и през Лобос да ги заведа до имението му.
— От кой край на Германия идват?
— Не знам, но предполагам, че са от Поления или Померания. Струва ми се, че са събрани от близките околности на някакъв град с името Кобили.
— Не знам да има там град с такова име. Хмм! Померания или Полша! Да не би да имате предвид Кобилин? (Град в окръг Позен. Б. нем. изд.)
— Да, да, тъй звучеше както го казахте! Та нашият посредник завел хората в Хамбург и там ги качил на един параход. С него те стигнали до Сан Франциско, откъдето утре пристигат тук на борда на малък ветроход. Корабчето ще спре тук само, за да ме вземе, а после отново ще отплава. Ако искате още да си помислите, мога да ви дам време до изгрев слънце. Ако и дотогава все още не сте решили, ще оттегля предложението си и вие ще останете да киснете тук колкото ви душа иска.
— Надявам се, че капитанът ще ме вземе до Лобос, а?
— Не, даже срещу много голямо възнаграждение няма да ви вземе, защото корабът е нает само за тези преселници и не бива да допуска на борда си други пътници. Защо се колебаете все още? Ще бъде чиста лудост да отхвърлите подобно предложение.
Мелтън ме погледна очаквателно, явно убеден, че ще получи положителен отговор. Намирах се в трудно положение. Бях имал намерение първо да го изслушам, а после да му се изсмея. Но вече трябваше да се откажа от подобно поведение. Че как ли иначе щях да отпътувам от този град? Само по тази причина се налагаше да не му отказвам, но аз имах и друго важно основание, за да поема на път заедно с него. Той очакваше пристигането на мои съотечественици вероятно от провинция Позен, които някак си бяха подлъгани да сключат договори и да прехвърлят океана. И макар че и само това обстоятелство ми стигаше, за да се заинтересувам най-живо за тяхната участ, към него се прибавяше и странната посока, в която той се канеше да се отправи с тях. Знаех, че Урес, в чиято близост била разположена асиендата, се намираше край Рио Сонора. Следователно най-краткия и най-удобен път би трябвало да води първо нагоре по брега на река Сонора през Ермосильо, ала мормонът искаше да стигне до Лобос, а това ще рече да продължи плаването с около трийсет испански мили (Всъщност испанската миля е равна на морската миля, възприета още от римско време и възлиза на 1.852 м. Б. по.). А пътят по сушата оттам до асиендата ми беше описан като твърде привлекателен, ала предполагах, че това бе лъжа. Но дори и да беше истина в случая ставаше въпрос за едно значително заобикаляне, зад което подозирах да се крие някаква по-особена причина и понеже подобно заобикаляне не се предприема току така с хора, повели със себе си жените и децата си, аз се видях принуден да предположа, че мормонът имаше не дотам чисти намерения. В резултат на всичко това ми хрумна мисълта, че над преселниците е надвиснала някаква опасност и чувствах задължителната необходимост да я разкрия и да ги предупредя. Обаче това нямаше да ми е възможно, ако останех в Гуаймас. Следователно трябваше да тръгна с него. Но как? В никакъв случай не желаех да се обвързвам и то още по-малко пък с писмен договор. Освен това ми се струваше подозрително и обстоятелството, че мормонът просто ей така ми подхвърляше такова примамливо назначение, на мен, човека, когото смяташе за пропаднал. Сам по себе си този факт предполагаше вече някаква цел, едно намерение, което засега за съжаление все още не можех да прозра. Трябваше да се опитам да спечеля време. Ето защо отговорих уклончиво:
— Прав сте, дон Енрико. Би било най-черна неблагодарност от моя страна, ако не се възползвам от вашата доброта. Затова незабавно бих казал «да», ако не изпитвах твърде основателни съмнения.
— Съмнения ли? Много ми се иска да разбера от какъв ли характер ще са те.
— Никога досега не съм водил счетоводство и никога не съм живял в асиенда, затова се съмнявам, че ще мога да задоволя очакванията на асиендерото.