— Добре, да не говорим повече за това. Грешката ми няма да се повтори. Подозренията ми отпаднаха, макар че някои неща от разговора ти с вожда на юмите са ми неясни.
— Голяма част от казаното и за мен си остава загадка.
— Значи не вярваш на разказа му за вожда на голямото кану?
— Не.
— Тогава белите преселници не са продадени, а?
— Не, поне не в смисъла, който имаше предвид юмът. Не са продадени, но най-позорно са измамени. От Мелтън и двамата Уелър.
Тъй като Винету предполагаше само в общи линии как стоят нещата, аз му предадох с подробности разговора. Той ме изслуша внимателно, после се замисли минута-две и накрая ме попита:
— Кой е повикал чужденците да дойдат — Тимотео Прухильо или Мелтън?
— Прухильо.
— Мислиш ли, че намеренията му към тях са били почтени?
— Убеден съм в това. Самият той е бил измамен. — Мелтън е откупил асиендата му, нали? — Сега вече съм склонен да го повярвам. Но преди да сключи сделката е наредил да я нападнат, да я ограбят и опожарят, за да я получи съвсем евтино.
— А заедно с асиендата купил ли е и преселниците?
— Така мисля, защото в договорите им имаше една точка, в която се казваше, че те са обвързани и с наследника на Прухильо.
И тъкмо това ме изпълва с голяма тревога за участта им. Ако техен господар е станал Мелтън, тогава лошо им се пише.
— Едно не мога да проумея. Той е наредил опустошаването на асиендата, за да я обезцени, а после въпреки всичко я купува. Следователно независимо от опожаряването й тя все пак има стойност и значение за него.
— Точно така, но и за мен нещата не са по-ясни. След като всичко е изгорено и унищожено, той с години не ще може да развива там нито земеделие, нито животновъдство. Значи замисля да я използва по някакъв друг начин, да я използва за нещо, в което принудително ще участват и преселниците. Убеден съм, че е имал готов план още когато е увещавал дон Тимотео да си достави работна ръка чак от Европа. Несъмнено става въпрос за някакво пъклено дело и много ми се иска да помогна на преселниците, които са мои сънародници.
— Винету също ще им предложи своя ум и своята десница.
— Благодаря ти! Над тях е надвиснала опасност. Не бива да се бавим, а не можем и да пътуваме заедно със стадата, които искаме да върнем на дон Тимотео. За да стигнем с тях до асиендата, ще са ни нужни повече от четири дни.
— Не, ще яздим сами. Какво смята да прави Силния бизон? Ще ни придружи ли?
— Бих дошъл с вас — отвърна вождът, — но моите братя сигурно разбират, че ще е по-добре да остана при пленените юми. Моите воини се нуждаят от предводител, още повече че се налага да ги разделя. Пленниците трябва да бъдат отведени, а също така е важно и стадата да се върнат в асиендата. Петдесет от моите хора ще са достатъчно, за да откарат добитъка. За предводител ще им дам един опитен воин. Ще им заповядам когато стигнат в асиендата, и ако се нуждаете от тях, да ви се подчиняват също като на мен. С помощта на останалите ще отведа юмите. Колкото повече ги отдалеча от асиендата, толкова по-малко основание имате да се страхувате, че ще успеят да ми избягат и да се върнат, за да отвлекат повторно добитъка или да ви напакостят по какъвто и да било друг начин.
Думите му бяха съвсем разумни. Освен това не държах особено много на компанията на избухливия вожд. Бях убеден, че само с Винету щях да постигна целта си далеч по-лесно. Затова се съгласих с предложението му, а и апачът ме подкрепи:
— Силния бизон каза мъдри думи. Може би ще ни потрябват петдесетте воини след като докарат и предадат стадата. Но ако избързаме сами напред, навярно ще се наложи да им изпратим някакво важно съобщение. За тази цел ще ни е необходим още един воин, който да ни придружава и да ни служи като вестоносец. Използвах този случай, за да се застъпя за моите двама млади приятели, които бях взел под покровителството си.
— Предпочитам да помоля Силния бизон да ни даде двамата си сина. Те са умни и смели и вече ми доказаха, че са подходящи за ролята на пратеници. Съгласен ли е и моят брат Винету?
— Нека бъде както казва Поразяващата ръка! — кимна апачът. Мимбренхото също не възрази. Дори се гордееше, че въпреки младостта си синовете му получаваха такова голямо отличие, и ни обеща да избере за тях два издръжливи коня. Това ни зарадва, защото в противен случай двете момчета сигурно щяха да изостанат.
След като обсъдихме още някои подробности, ние легнахме да спим, за да успеем да се събудим навреме. Едва се беше зазорило, когато се запасихме с провизии, понеже не знаехме дали в опожарената и разграбена асиенда щяхме да намерим нещо за ядене, след което се метнахме на конете. Мимбренхосите се сбогуваха с нас с неподправена сърдечност. Пленените юми ни изпратиха с мрачни погледи. Предводителят им, Голямата уста, извика подир нас: