— Предателите и трикратните лъжци си тръгват! Ако не бях пленник, щях да ги просна на земята и да ги заплюя!
Да, той беше пленник и нямаше никакви изгледи да си възвърне свободата. Въпреки всичко ни беше писано твърде скоро пак да се срещнем с този опасен човек!
Пета глава
Player
По време на ездата ни си пролича, на какво са способни добрите коне. Страхувах се за преселниците и затова здравата пришпорвахме нашите животни. Нали вярвахме, че по-късно след пристигането в асиендата, ще имат възможност хубаво да си отпочинат. Резултатът бе, че още през следобеда на следващия ден се добрахме до границите на имението. Вярно че конете на двете момчета бяха окъпани в пот, но нашите жребци бяха тъй свежи и бодри, сякаш продължителната ни езда току-що започваше.
Пак използвахме потока за водач и скоро видяхме пред нас зидовете, които обграждаха изпепелените от пожара постройки. Нямаше кой да ни попречи да влезем. Въпреки това не бързах да нахълтаме в двора. Винету веднага разбра колебанията ми.
— Нека първо Шарли отиде сам да се огледа! Асиендата е била нападната от червенокожи мъже. Ако вътре има някакви хора и ни видят заедно, не е изключено да ни помислят за юми и да избягат, а така няма да има кого да разпитваме и няма да получим никакви сведения.
И така, смуших коня и се озовах сам в двора. Пред мен се откриха купища почернели от пламъците и дима останки от стени, които претърсих, без да се натъкна на жива душа. Върнах се и се опитах да намеря някой човек извън зидовете. Веднага щом завих зад югозападния ъгъл, зърнах някакъв мъж, един бял, който с бавни крачки идваше точно срещу мен. Той носеше дълго тъмно палто и то кажи-речи му придаваше вид на свещеник. Щом ме забеляза човекът изненадано спря.
— Buenos dias (Добър ден. Б. пр.)! — поздравих аз. — От хората на тази асиенда ли сте, сеньор?
— Да — отвърна той като ме прониза с острия си поглед.
— Кой е собственикът й?
— Дон Енрико Мелтън.
— Значи съм на прав път! Търся го. Той е мой познат.
— Съжалявам, че не го заварвате. Заедно с дон Тимотео Прухильо, предишния собственик, той тръгна за Урес, за да узаконят покупко-продажбата по съдебен ред.
— Но неговите приятели са все още тук, нали?
— Двамата сеньори Уелър ли? Не. Потеглиха нагоре към Фуенте де ла Рока (Извора в скалите. Б. нем. изд.)!
— Ами немските работници?
— Водени от двамата сеньори и те поеха нагоре, където ги очакват индианците юма. Вие сигурно сте приятел на дон Енрико Мелтън, тъй като разпитвате за тези лица. Ще ми позволите ли да се осведомя кой…
Внезапно той млъкна. Междувременно беше продължил да върви, а аз бавно яздех до него. В този миг ние завихме край ъгъла й той зърна тримата индианци. Сепнато се спря, млъкна, изплашено втренчи поглед в апача, а после, макар дотогава да си беше служил с испански, възкликна на английски:
— Винету! Bless my eyes (Бога ми, за Бога! Б. пр.)! Самият сатана го е довел тук!
Още докато изричаше последните думи той се обърна, затича се и със смел скок прелетя над потока, а после като подгонен заек хукна по покритата с пепел земя, от която стърчаха пъновете на изгорелите дървета и храсти. Винету също го видя и чу думите му. Той смуши своя Илчи, мина покрай мен и прескочи потока, за да последва беглеца. Несъмнено той познаваше този човек и то се беше запознал при такива обстоятелства, които, при сегашното положение на нещата явно налагаха да бъде заловен.
Обаче това се казва не дотам лесна работа. Тъй като имаха същия цвят като дълбоката една педя пепел, безбройните пънове от опожарената гора не се различаваха добре при бързото препускане и лесно можеха да препънат коня или да наранят краката му така, че да стане негоден за езда. След като Илчи се спъна няколко пъти, Винету забеляза тази опасност. Той спря коня, скочи на земята и продължи преследването без него.
Ако знаех кой е този човек, както и че непременно трябваше да го задържим, то още в момента когато побягна за мен беше съвсем лесно да го раня с куршум в крака. Но вече бях принуден да се откажа от подобна мисъл, като освен това си казах че и без друго Винету ще го направи, ако сметнеше за необходимо. Апачът беше отличен бегач, но в случая бе в по-неизгодно положение, понеже карабината и цялото му снаряжение му пречеха, докато другият не носеше нищо, а страхът му придаваше такива сили, че бягаше невероятно бързо. На Винету не се удаваше да скъси преднината му, но все пак знаех много добре, че при по-продължително преследване той неминуемо щеше да го догони, тъй като никой не можеше да се мери с него по издръжливост.