— Той ли? Веднъж вече изказахте пред мен тази невероятна мисъл и понеже както си личи предишният ми отговор не ви е направил никакво впечатление, сега ще ви докажа най-убедително, колко сте несправедлив към този свестен човек. Да оставим настрана въпроса, откъде накъде се намесвате в личните ми работи и си позволявате да ми давате съвети, които изобщо не съм ви искал! Но ще ви кажа само, че той купи от мен моята асиенда.
— Вече го знам!-кротко отговорих.
— Тъй ли? И въпреки това дръзвате да подозирате сеньора! Не разбирате ли колко благородно постъпи като се реши на тази покупка?
— Благородно ли? Защо?
— След опожаряването моето имение почти изгуби стойността си. Ще са необходими много големи суми, за да се възстанови в предишния си вид. Изведнъж се превърнах в бедняк. Никой нямаше да ми предложи и един сентаво за асиендата. Но безпомощното ми състояние толкова дълбоко трогна сърцето на този господин, че след като ни пуснаха на свобода, той ми предложи да я купи.
— Тъй! И вие страшно се зарадвахте на това милосърдие?
— Не се подигравайте! — възпротиви се дон Тимотео. — Наистина бе проява на милосърдие от негова страна да ми изплати такава сума, която и след десет години не би могъл да си възвърне чрез този имот. През този дълъг период той ще трябва да влага много пари, без да спечели и един сентаво.
— Ще ми разрешите ли да попитам колко ви даде?
— Две хиляди песос. С тези пари ще мога да започна отначало, докато в опустошената асиенда ме очакваше гладна смърт.
— Покупко-продажбата оформена ли е вече юридически? Не може ли да се анулира?
— Не може. Впрочем щях да съм най-големият глупак в света, ако през главата ми минеше подобна мисъл.
— Мелтън плати ли вече двете хиляди песос?
— Да, веднага след като се споразумяхме за тази сделка.
— Значи, това не стана тук в Урес след съдебното и уреждане, а преди това, така ли?
— Да, преди това, веднага след освобождаването ни. И то ми бяха наброени звънтящи златни монети. И именно фактът че ми плати преди още покупката да беше узаконена по съдебен ред, е още едно доказателство, че има добро сърце и е почтен човек.
— Хмм, ще ми се да имах възможността лично да кажа мнението си на Мелтън за неговото добро сърце и за почтеността му. Дано все още е тук в града.
— Не е. Замина още вчера.
— Накъде тръгна?
— Към асиендата. Ако желаете да му поискате прошка за несправедливите си обвинения към него, както и за причиненото му зло, ще трябва да отидете там.
— Сигурен ли сте, че Мелтън се е отправил към асиендата?
— Да. Че къде ли другаде ще отиде? Канеше се незабавно да започне въстановяването на имението.
— Но за тази цел там му липсва всичко необходимо. Следователно предполагам, че си е набавил най-нужното тук в града.
— Какво имате предвид?
— Преди всичко работна ръка.
— Но той я има. Нали там са вашите сънародници, които по мое искане бяха прехвърлени от Германия през океана.
— А също сечива и различни инструменти. Навярно вашите са унищожени от огъня. Освен това са необходими семена, запаси от храни, зидари, дърводелци и други занаятчии, за да вдигнат нови постройки както и да направят много други неща. Мелтън успя ли да си осигури всичко това?
— Не съм му задавал подобни въпроси. Асиендата вече не е моя собственост и не ме интересува. Знам само, че замина.
— Навярно веднага след съдебното уреждане на продажбата, нали?
— Веднага. Не се бави дори и час.
— Новият асиендеро сам ли си тръгна оттук?
— Разбира се! Изобщо не виждам защо трябва да отговарям на въпросите ви, за които нямате никакъв повод. Сигурно сте тук по други причини и се налага да ви помоля да ме оставите на спокойствие.
Прухильо рязко се обърна настрани, за да ми покаже, че не желае да си има никаква работа с мен. Не се смутих и продължих:
— За съжаление все още не мога да ви осигуря спокойствието, за което копнеете. Дойдох тук с единствената цел да ви посетя, за да обсъдя с вас именно този въпрос.
След тези думи дамата гневно ме схока:
— Какво нахалство! Сам чухте, че дон Тимотео не иска вече да ви знае и следователно трябва да си отидете.
— Заблуждавате се, сеньора! Дон Тимотео трябва да ме изслуша. Ако в това време вие ще скучаете, сте напълно свободна да излезете от стаята.
— Да изляза? Какво ви прихваща! По думите ви си личи, че сте немец, истински варварин. Дон Тимотео е наш гост и ние ще се погрижим да не му досаждате. Не аз ще изляза, а ще ви заповядам вие да напуснете това помещение, и то незабавно.
— Намирам се в служебната стая на алкалда. Вие нямате никаква работа тук, докато аз имам, защото съм дошъл да се възползвам от услугите му като служебно лице. И ако някой от нас двамата има право да подкани другия да напусне това помещение, то този някой съм аз.