— Я ги оставете тези работи! — прекъсна ме той. — Нали ви казах, че всичко, което ще вършите, е детински лесно. Направо играчка. Ще записвате добивите от портокаловите градини и от нивите, както и сумите, които дон Тимотео ще получава за тях. Освен това ще отбелязвате колко жребчета и телета са се родили. Туй е всичко, което ще се иска от вас.
— И в замяна ще получавам безплатна храна както и по сто песос на месец, така ли?
— Най-малко по сто.
— Тогава наистина искам да си стиснем ръцете в знак, че сме се споразумели, но предпочитам първо да разбера дали ще успея да заслужа подобно възнаграждение.
— С тези думи доказвате, че сте истински немец. Като Светец на последните дни за мен богобоязливостта и почтеността са над всичко, но пък и вашите представи за честност отиват твърде далече.
— Възможно е, дон Енрико, но бъдете тъй добър да отбележите, че не отхвърлям предложението ви. Ще дойда с вас, но мога окончателно да се обвържа едва след като се убедя, че действително ще съм в състояние да изработвам и да заслужа онова, което ще ми се заплаща.
— Щом така желаете, нека го уредим и по този начин. Но как стои въпросът с кесията ви, чието дъно навярно се вижда, а? Тъй като ще тръгнете с мен при определено условие, няма защо да се чувствате твърдо обвързан, а в такъв случай и аз нямам задължението да плащам вместо вас. Единственото, което мога да ви предложа при тези обстоятелства, е безплатното пътуване с кораба.
— Това ме задоволява. За щастие имам още няколко песос, които предполагам ще ми стигнат докато пристигнем в асиендата.
— Но невъзможно е да ви взема в сегашното ви облекло. Ще можете ли да си купите нови дрехи?
— Да, защото и без друго при тази жега човек си купува леки и евтини неща.
— Тогава погрижете се за това утре още в ранни зори, за да не се налага да ви чакам. Лека нощ!
Хари Мелтън ми кимна сдържано и се отправи към своя хамак, без да ми подаде ръка. Децата вече спяха. Сеньорита Фелиса хъркаше, доня Елвира пуфтеше, а дребничкият Херонимо, потънал в дълбока дрямка, издаваше такива звуци, които много приличаха на скърцането на отдавна несмазвана врата. Духнах пламъка на лампата и се отправих към моята постеля от царевична шума на двора, където свикналото с мен куче ме посрещна с радост и близна няколко пъти ръката ми с език.
Въпреки че на следващото утро се събудих твърде рано и когато влязох в «гостната» цялото семейство на ханджията все още спеше, продължавайки да озвучава помещението по гореописания начин, мормонът беше вече излязъл. Къде ли се губеше през целия ден? Никой не знаеше. Този факт също ми правеше силно впечатление, защото който върви по правия път няма нужда да се обгръща с такава тайнственост.
След като събудих сеньорита Фелиса, за да получа прочутия утринен шоколад, направих за съжаление малко късното откритие, че миловидната девойка приготвяше това питие с водата, с която измиваше нежните си пръстчета и прелестното си личице. Отдадох необходимото признание на тази тайна пестеливост в домакинството на «хотела» като заявих, че ме боли стомахът и затова се налага да се откажа от шоколада. Сеньоритата ме ощастливи със закачлив поглед, поднесе чашата до устата си, изпи я, с опакото на ръката си изтри карминените си устни и с дълбоко затрогващ тон ми каза:
— Дон Карлос, вие сте най-изисканият кабалиеро, който някога е прекрачвал прага ни и когато се ожените сигурно ще направите щастлива вашата сеньора. Страшно жалко, че заминавате. Не можете ли да останете тук?
— Да не би да го желаете? — попитах закачливо.
— Да — отвърна Фелиса и леко се изчерви.
— И коя е причината за това ваше желание, сеньорита? Щастието, за което току-що споменахте, или пък шоколадът, който с такава готовност ви отстъпих?
— И двете — промълви тя с пленителна искреност. Вероятно девойчето очакваше, че ще доведа започнатия утринен разговор до щастлив край. Но за съжаление смятах набавянето на нови дрехи за далеч по-наложителна работа от един набързо стъкмен годеж и ето защо отидох да се огледам за някой «ropero» (Търговец на дрехи. Б. нем. изд.). Магазинчето му приличаше на вехтошарски склад, но все пак за щастие намерих каквото търсех — панталон, жилетка и яке от небелено платно както и сламена шапка с толкова широка периферия, че ако бях склонил да изпълня очакванията на сеньорита Фелиса, под нея щяхме да намерим място не само ние двамата ами и всичките сватбари. Купих и едно парче евтин ленен плат, за да направя един общ калъф за двете пушки. Още известно време мормонът трябваше да ме смята за човека, за който ме беше взел. Тъй като изглежда бе слушал доста да се приказва за Олд Шетърхенд, беше напълно възможно да знае какви пушки носи със себе си този ловец и ето защо не биваше да му позволявам добре да ги огледа. Купих си и чифт груби и здрави кожени обувки. И когато най-сетне се върнах в странноприемницата издокаран тъй изискано, от удивление дон Херонимо плесна с ръце и извика: