Явно думите ми не останаха без резултат, защото дон Тимотео пребледня,- а лицето на дон Антонио придоби пепеляв цвят. Бях убеден, че старателно щяха да заобиколят асиендата. Ала сеньората подвикна на своя подопечен властелин или овластен подопечен:
— Чу ли? Ето това е едно дело, достойно за теб. Надявам се със собствените си ръце да заловиш опасния престъпник, а да не го предоставяш на други. Тогава ще ти разреша да пушиш на ден по две цигари повече.
Риего направи такава физиономия, сякаш току-що самият той бе заловен и арестуван. Съпругата му не Забеляза този израз на лицето му и след като ми хвърли кажи-речи състрадателен поглед, каза:
— Изглежда и вие не сте онзи герой, за който ви мислехме, сеньор, иначе не бихте се радвали толкова много, че Комарджията ще бъде задържан преди да стигнете до асиендата.
— Наистина се радвам. Човекът е повече опасен, а всеки куршум, който улучи, прави дупка в тялото.
— И навярно вие не сте любител на подобни дупки, а?
— Не съм, защото ако са малко по-дълбоки, това означава край на живота.
— Тогава ще ви посъветвам много да се пазите да не би някой да одраска кожата ви. Обаче дон Антонио знае, че светът принадлежи на смелите. Моята душа ще пърха около него и ще го закриля. Нали си на същото мнение, скъпи съпруже?
— Да — кимна Риего с такава физиономия, сякаш току-що беше сдъвкал шепа зърна чер пипер.
Тя се измъкна от хамака си и мина покрай мен без да ме погледне. В нейните очи бях просто едно страхливо нищожество. Но пред Винету тя се спря и го дари с най-лъчезарната си усмивка.
— Дон Винету, действително ли имате намерение да пренощувате тук в Урес?
Трудно е да опиша изражението на Винету, когато я погледна. В очите му се четеше състрадание както й учудване, че жената бе дръзнала направо да го заговори. Добре разбирах недоволството му и затова отвърнах вместо него:
— Да, до утре ще останем тук.
— Защо се обаждате вие? Оставете Винету да отговори! — каза жената като ми хвърли презрителен поглед. — Той вече знае, че го обожавам и сигурно няма да има нищо против да чуя гласа му.
Тя повтори въпроса си и тъй като моят приятел се видя принуден да даде някакъв отговор, той и кимна потвърдително.
— Тогава имам честта да ви поканя да бъдете мой гост — продължи тя. — Ако приемете поканата ми, ще ме направите извънредно щастлива.
— Нека моята бяла сестра бъде щастлива в своя дом — отговори апачът с безизразно лице.
— А мога ли да поканя и други изискани дами, за да отпразнуват тържествено присъствието на Винету? ,
— Винету е чувал, че бледоликите затварят мечки, за да ги показват на другите хора… само че той не е мечка.
— Значи няма да има празненство, така ли? — попита мексиканката страшно разочарована.
— Няма — каза той, обърна й гръб и излезе навън. Последвах го и двамата се отдалечихме без нито една дума за сбогом. Нямахме повече никаква работа в Урес. Купихме няколко дреболии, после взехме нашите врани жребци и ги изведохме извън града, където се чувствахме по-добре. Там имаше едно поточе и сочна трева. Легнахме на земята, за да се наспим здравата. Още преди сънят да затвори очите ни, недалеч от нас видяхме героите да, преминават на своите коне. Малкият отряд се състоеше от пет човека асиендерото, трима полицаи и юрисконсултото. Четиримата служители носеха униформите си, което предизвика усмивка дори по лицето на сериозния Винету. Конете им бяха добри. Прухильо и тримата полицаи бяха горе-долу свестни ездачи, ала alcalde del distrito представляваше не дотам пленителна гледка, Той беше завързал една възглавница под себе си и друга зад кръста си. И двете се светлееха отдалече. Сигурно имаха калъфки от бял ленен плат. Всеки, който тръгне да язди нагоре из дивите планини с подобни предмети, той ще извърши всичко друго, само не и героични дела. «Щастливо пътуване, пълководецо мой!» помислих си аз и затворих очи с твърдото убеждение, че петимата ездачи нямаше да се препъват на всеки метър по своя път в безкрайна върволица от успехи, почести и слава.
Без някой да ни смути ние проспахме остатъка от следобеда, както и цялата нощ. Не бяхме вързали жребците, понеже бяхме сигурни в тях. Двете животни бяха верни и бдителни като кучета. Те не се отделяха от нас и без съмнение даже щяха да ни събудят, ако наблизо се появеше някой човек. Слънцето току-що изгряваше, когато отново се метнахме на седлата. Бяхме бодри и отморени, а и жребците също си бяха отпочинали. Радостното им цвилене огласяше свежото утро.