— И в Алмаден и при Фуенте. А също и по пътя на всеки ден езда има постове от по пет души.
— Какво правят юмите в Алмаден?
— Имат задача да се грижат за прехраната на хората и затова им се плаща от приходите на мината.
— Какъв е техният брой?
— Триста са разположени в Алмаден, двайсет стоят при Фуенте, а на четири места по пет са оставени като постове от тук догоре.
— Кога ще пристигнат преселниците в мината?
— Сигурно са вече там.
— А колко от тях ще слизат под земята?
— Всички.
— Но не и децата, нали?
— Също и те.
— Мили Боже! Тогава нямаме никакво време за губене! Трябва веднага да тръгваме. Моят брат Винету готов ли е?
— Винету ще направи всичко, което Шарли смята за необходимо — отговори апачът.
— Нямаме време за дълги съвещания. Слушайте какво трябва да предприемем преди всичко друго!
Отдръпнахме се настрани, за да не може Комарджията да чува какво Си говорим и се обърнах към по-малкия син на Силния бизон:
— Моят млад червенокож брат чу какво отговори Комарджията на въпросите ми. Затова нека бързо се метне на своя кон и тръгне на път, за да изпълни поръчението ми! Най-напред трябва да обезвредим четирите поста на юмите по пътя, а освен това и двайсетте мъже, които се намират при Фуенте. За тази цел ще ни стигнат трийсет войни на мимбренхосите. Моят брат ще отиде при хората, които карат стадата и ще вземе трийсет войни от тях. Нека бързо ни последват по петите! При стадата ще останат деветнайсет души, а един воин ще отиде при Силния бизон, за да го помоли да ни даде сто бойци, които възможно най-бързо ще поемат по следите ни към Алмаден. А сега тръгвай!
Смелото момче се втурна към коня си като стрела и само след две минути препускаше вече в галоп. Половин час по-късно и ние потеглихме на път. Вързаният върху коня си Комарджия яздеше между нас. И така, на първо време бяхме трима души срещу повече от триста и четирийсет неприятели, но нали ставаше въпрос да избавя моите съотечественици от ужасна участ! А в такъв случай нямаше място за страхливо колебание и обмисляне на неблагоприятните обстоятелства.
Вече се намирахме на път към старата живачна мина Алмаден алто и трябваше да минем през Фуенте да ла Рока. Фуенте означава извор, а рока — скала, следователно Фуенте де ла Рока има приблизително значение на Извора в скалите. Тъй като той бе известен на Винету, нямахме причина да се безпокоим, че Комарджията щеше да ни поведе в погрешна посока. Нямаше начин да се заблудим. Но по отношение на намиращите се на пътя ни постове трябваше да се осланяме на неговите сведения. Вярно че при всеки отделен пост имаше само по петима индианци и от толкова малко войни изобщо нямаше защо да се страхуваме стига само да знаехме къде точно трябваше да ги търсим. Ако Комарджията ни посочеше съвсем други места, те лесно можеха да ни нападнат. Ето защо важно беше непрекъснато да поддържаме страха в него буден, за да не посмееше да ни измами.
Фуенте, където имаше двайсет юми, беше отдалечен на два дни езда. Освен това по пътя дотам се намираха още четири поста с по петима воини на всеки от тях. Тъй като от Урес до Алмаден алто се отиваше за пет дни, а за нас от асиендата оставаха само четири дни път, то постовете отстояха един от друг само на три-четвърти дни път и ако яздехме така, както бяхме свикнали с Винету, щяхме още същия следобед да се натъкнем на първия пост, ала това не влизаше в плановете ми. Искаше ми се да изненадам петимата червенокожи вечерта по тъмно, тъй че се налагаше или да яздим бързо и някъде да спрем и да изчакаме, или пък да преминем в толкова бавен ход, че да стигнем до поста едва след смрачаване. По твърде основателни причини избрах бързата езда.
Що се отнасяше до мимбренхосите, на чиято помощ разчитах, то лесно можеше да се изчисли кога щяха да пристигнат при нас. Трийсетте мъже, които бяхме поискали, щяха да се доберат до асиендата за един ден,. а оттам, до което и да било място, където щяхме да ги очакваме, на тях щеше да им е необходимо точно толкова време колкото и на нас, за да стигнем от асиендата до въпросното място на срещата ни.
Не ни беше известно дали знаеха пътя, но спокойно можехме да разчитаме на тяхната находчивост. Въпреки това се стремяхме да правим такава диря, която и след дни щеше да е все още ясно забележима. Погрижихме се да оставяме различни знаци, по които без труд можеха да разберат, че се намират по следите ни. За такива знаци използвахме камъни, които подреждахме по пътя си по твърде очебиен начин, както и клони, които чупехме на лесно забележими места, а после ги закрепвахме по дървета от някой съвсем друг вид.