Комарджията яздеше между мен и Винету, а Юма-Шетар ни следваше по петите.
Мога да си спестя описанието на местностите, през които минавахме. Теренът се изкачваше към високата Сиера Мадре, а по-нагоре гората ставаше все по-гъста и по-внушителна. Изобщо не чувствахме липсата на вода, защото макар да се срещаха тук-там неплодородни каменисти плата, ние скоро ги оставяхме зад гърба си.
Комарджията сигурно се досещаше, че знаем пътя, понеже не го попитахме нито веднъж. Но подобни въпроси бяха излишни, защото все още си личаха следите, оставени от него през миналия ден. Съмнявам се, че и той самият можеше да ги забележи, тъй като на доста дълги разстояния те бяха толкова мъчно различими, че за тази цел бе необходимо зрението на Винету.
По обед спряхме за малко край една река, за да напоим конете, а после продължихме докато следобедът се преполови. Тогава спряхме до един образуван от гората ъгъл, защото там имахме открит изглед в три посоки. Свалихме Комарджията от коня и го сложихме да легне в тревата. Насядахме до него, за да се нахраним като и той получи своя пай. Пътьом не бяхме разменили с него и една дума. Предполагахме, че вече сме се озовали близо до първия пост. Много важно беше да разберем къде точно се намираше той и затова наруших мълчанието:
— Когато си минавал вчера оттук, навярно не си и помислил, че още днес за втори път ще дойдеш тук и то като пленник, нали?
— Аз да съм минавал оттук!? — отвърна той. — Страшно много се заблуждаваш, ако мислиш така.
— Я не го усуквай! Знам не само, че си бил тук, ами от следите ти разбирам също, че ей тук си обърнал коня си, за да се огледаш назад. Я си спомни! Ти си голям дявол и си надхитрявал вече не един и двама, ала при нас номерата ти няма да минат. Ще признаеш ли, че тук си спирал?
Той не знаеше дали трябва да признае, или да отрече и затова си замълча.
— Ние знаем, че се намираме близо до първия пост — продължих аз. — И без теб ще го открием. Нужно е само да продължим да следваме дирята ти, обаче ще спестим време, ако ти ни го издадеш.
— Нямам това право. Би било предателство — отвърна той.
— Я не си придавай вид на човек с чест и съвест! Който е обременил съвестта си с толкова много грехове като теб, на него му е все едно дали ще са с един повече или по-малко. Впрочем това, което искам от теб, не е нещо лошо или незаконно, а е едно добро дело! Ако си готов да ни се подчиняваш, говори! Иначе ще видиш какво ще ти се случи! И така, ще ни кажеш ли къде е постът?
При този въпрос аз го хванах за едната от китките му и здравата я стиснах.
— Спри!-извика той. — Ще ти кажа!
— Хубаво! Но говори самата истина! Досега нямахме причина да посягаме на живота ти и затова те уверявам, че нямаме намерение да ти причиняваме зло. Обаче в случай че с лъжите си ни докараш неприятности, тогава ще ни дадеш все още липсващия ни повод и наградата ти ще бъде острието на ножа! Къде се намира постът?
— Недалеч оттук — отговори той, втренчил поглед в ръката ми, с която все още здраво стисках китката му.
— Колко ни остава да яздим до него?
— Не по-малко от половин час.
— Опиши ни местността!
— Оттук тръгвате през поляните, които виждате пред вас, После пак ще стигнете до гора, която покрива нагоре целия планински склон. Прехвърлите ли височината, от другата й страна ще видите малко езерце. Точно край него са се разположили постовете.
— Гъста ли е гората?
— Да. Но една гола ивица, приличаща почти на истинска просека, води през нея нагоре по възвишението и стига чак до езерцето.
— А от височината може ли да се наблюдават откритите тревисти поляни, през които се налага да яздим?
— Не. Дърветата са твърде високи.
— Петимата индианци при езерцето ли трябва да стоят?
— Да, но тъй като са принудени да си набавят месо чрез лов, е възможно някой от тях да се намира нейде по отсамния склон на възвишението и да ни види.
— С какво са въоръжени?
— С копия и стрели.
— Как се казва предводителят на всички тези юми а също и на онези триста индианци, които са в Алмадед?
— Не знам кой ги командва в момента. По-късно щеше да дойде Голямата уста, с когото Мелтън е сключил договор.
— Това ми е достатъчно. В момента не ми е нужно да знам повече за Мелтън. Ти си бил вече в Урес и знаеш пътя, по който трябва да се тръгне оттам за Алмаден алто.
— Да.
— Навярно и той също води покрай езерцето, където са се разположили постовете, а?
— Така е, там се слива с пътя, идващ от асиендата.
Въпросите ми преследваха определена цел. Мислех си за дон Тимотео Прухильо, за дон Антонио Риего и тримата полицаи, които както сега ставаше ясно, трябваше да минат край поста и много вероятно вече се намираха в плен на индианците. Явно на Винету бе хрумнала същата мисъл, защото щом чу отговорите на Комарджията, той стана и отсече: