— Трябва да тръгваме да спасим белите мъже, които не са достатъчно опитни, за да забележат опасността, дебнеща ги по пътя им.
— Значи моят червенокож брат мисли, че… Не доизрекох въпроса си и хвърлих многозначителен поглед към Комарджията. Винету ме разбра.
— От страх пред силата на Поразяващата ръка този бледолик ни каза истината. Винету знае гората и възвишението и езерцето, което би намерил дори и през нощта.
— Но засега все още остава доста голяма част от деня. Ако тръгнем веднага и яздим през откритата прерия като нищо може да ни забележат.
— Винету не е толкова непредпазлив, за да се покаже на юмите. Той ще заобиколи на юг. От същата посока са пристигнали и петимата бели от Урес. Необходимо е да разгледаме дирята им преди да се е стъмнило.
Той беше прав. Отново вързахме Комарджията върху коня му и напуснахме мястото, където почивахме, отклонявайки се от предишната си посока на юг. Покритите със сочна трева поляни, които трябваше да прекосим, се простираха далеч и на тази страна. ,
Както бяхме научили, езерцето се намираше на половин час път от изток. След като яздихме поне също толкова дълго на юг, се оказа, че апачът не се беше излъгал, защото се натъкнахме на широка следа, която продължаваше на североизток. Винету слезе от коня, огледа я и заяви:
— Петима ездачи. Те са съвсем неопитни бели, понеже са се движили един до друг. Вождът на апачите мисли, че пред нас са мъжете от Урес.
— Колко стара е дирята? — попитах аз.
— Около един цял ден. Когато тръгналите срещу индианци бледолики оставят толкова широка и ясно видима следа, то те отиват на сигурна гибел. Ние открихме дири, а скоро ще намерим и тях самите.
Той пак възседна жребеца си и ние поехме по оставените от петимата бледолики отпечатъци, убедени, че щяхме да видим тези непредпазливи хора като пленници на индианския пост.
Заобиколния път, по който бяхме тръгнали, образуваше остър ъгъл, обърнат на юг. Така вместо от запад ние се добрахме до гората, зад която се намираше езерцето, от юг-югозапад и смятахме, че имаме големи изгледи да не бъдем открити. Самият край на гората беше обрасъл с гъсти храсти, сред които навлязохме, и се спряхме едва след като намерихме едно място, което бе подходящо за скривалище на конете ни. Там ги спънахме, свалихме Комарджията от седлото и вързахме ръцете и краката му за две дървета. После Винету се обърна към младия мимбренхо:
— Поразяващата ръка и Винету ще отидат при езерото. Но моят брат Юма-Шетар ще остане тук, или докато се върнем и двамата, или докато някой от нас дойде да му каже какво е станало. Той ще забие ножа си в сърцето на този бледолик, ако се опита да избяга. Случи ли се нещо непредвидено, то въпреки младостта си моят брат е достатъчно решителен и умен, за да знае и сам как да постъпи. Хау!
По изражението на юношата си пролича с каква гордост го изпълни тази похвала. Той извади ножа си и без да отговори на апача седна до пленника. Двамата с Винету навлязохме дълбоко в гората, която почти веднага се изкачваше стръмно нагоре. Не след дълго апачът ме попита:
— Колко ли са юмите при езерото?
— Трима — отвърнах без замисляне.
— Поразяващата ръка е прав. Значи сме двама срещу трима и лесно и бързо ще освободим петимата бледолики.
Не беше никакво изкуство човек веднага да се досети колко са индианците пред нас. Тук беше идвал Комарджията, за да им съобщи, че ни е видял при асиендата, след което един от петимата се е метнал на коня си и е отишъл до Фуенте де ла Рока да занесе тази вест. Следователно след връщането на Комарджията са останали четирима. Тогава са се появили петимата ездачи от Урес и са били пленени. Отново един вестоносец е поел към Фуенте, за да съобщи горе важната новина. Така че при езерцето бяха останали само трима воини. Петимата пленени любители-ездачи се бяха запасили пребогато с хранителни провизии. Естествено индианците им бяха отнели храната и се разбираше от само себе си, че на никой от тримата юми, които трябваше да охраняват петима пленници, и през ум нямаше да мине да отиде на лов, за да набави месо.
Под гъстите корони на дърветата се изкачвахме нагоре толкова тихо, че стъпките ни не можеха да се чуят даже и на два метра. Скоро се озовахме на хребета на височината, който не беше широк и от другата страна се спускаше доста полегато. Винету пълзеше между дърветата с такава сигурност, сякаш бе идвал по тези места доста често. По едно време той легна в мъха и наостри слух. Както неговото поведение, тъй и обстоятелството, че вече миришеше на вода, бе сигурен признак, че се намираме близо до езерцето.