Внимателно продължих да се промъквам напред, изравних се със залегналия Винету и под най-ниските клони, които почти допираха земята, успях да хвърля поглед към малка горска поляна, чиято среда бе заета от неголям воден басейн с неподвижна повърхност. Несъмнено там имаше изворче, но то бе толкова слабо, че кажи-речи веднага се губеше в рохкавата горска почва. Мястото бе обградено от три страни с дървета и храсти, а откъм четвъртата беше открито. Точно там край него преминаваше пътят от Асиенда дел Аройо към Фуенте де ла Рока. Ние лежахме в края на храсталаците от отсамната страна, после следваше тясна ивица земя обрасла с тръстика и след това идваше езерцето. Отвъд него при дърветата седяха трима индианци, а вързани за най-близките стволи стояха прави белите от Урес. Заварихме точно такова положение на нещата, каквото бяхме очаквали.
Червенокожите разговаряха с белите и то на онази езикова смесица, с която си служат двете раси, населяващи тамошните земи. Ако искахме да освободим белите, трябваше да се прехвърлим на отсрещната страна. И така, пак запълзяхме, описвайки полукръг около полянката, и скоро се озовахме толкова близо до тях, че можехме да разберем всяка дума от разговора им.
Както очаквахме тук нямаше никакъв вожд, нито някой що годе по-знатен и опитен воин. Никой от юмите не притежаваше пушка. Конете бяха вързани за околните дървета и пощипваха листата от младите клонки. Двама от индианците се бяха настанили върху облечените в бели калъфки възглавници на блюстителя на правовия ред в Урес и с видимо удоволствие си похапваха от храната, която жена му беше грижливо опаковала за него. В парадната си униформа дон Антонио изглеждаше невероятно смешен. Тя никак не подхождаше на обстановката и на положението, в което се намираше. Съвсем ясно изписаният страх по лицето му абсолютно не отговаряше на задачата, с която неговата сеньора го беше изпратила в планините. Стори ми се дори, че забелязах капчици пот по челото му. Неговите подчинени, полицаите, се намираха в същото унило настроение, а и асиендерото не правеше впечатление на герой, който можеше да гледа с презрение на ремъците на ръцете и краката си. Индианците бяха изпразнили джобовете им и им бяха отнели всичко. Всички тези предмети бяха струпани на една купчина.
Изглежда от страна на юмите думата беше взел онзи индианец, който беше научил най-много испански думи. От начина по който водеше разговора ставаше ясно, че си беше поставил за цел още повече да изплаши белите. Тъкмо когато се бях настанил зад един храст така, че да мога да подслушвам по-спокойно, го чух да казва:
— Както ви гледаме, разбираме, че сте много храбри воини, но добре стана, че не се съпротивлявахте, защото иначе щяхме да ви убием. А така ще можете да поживеете още няколко дни. После ще ви одерем кожата на ивици, за да направим от нея ремъци.
— Кожата ни… на ивици ремъци! — изкрещя алкалдът. — Всемогъщи Боже! Та това е убийство, това са най-големите мъки каквито може да има!
— Нима ти не си най-важният човек в града, наречен Урес?
— Да, така е. Вече ви го казах, драги ми сеньор.
— Тогава знай, че при нас важи следният обичай: колкото е по-знатен човекът, толкова по-големи са мъките, при които той трябва да умре. А какви са тримата мъже, които те придружават?
— Те са полицай, мои подчинени.
— Тогава тях няма да ги измъчваме толкова. Първо ще ги скалпираме, а после ще им избодем очите.
Тримата извикаха от ужас. Индианецът се захили подигравателно и обръщайки се към асиендерото, продължи:
— А ти си дон Тимотео, един много богат човек. На теб ще ти отрежем ръцете.
— Ако ме освободите, ще ви платя откуп.
— Червенокожите мъже не се нуждаят от пари. Цялата страна им принадлежи. А каквото притежавате вие, белите, сте го заграбили от тях. Не е необходимо да им го подарявате, защото те сами пак ще си го вземат, а вие ще трябва да умрете.
— И аз ще платя откуп! — извика дон Антонио Риего. — Ще ви дам сто пиастри!
Индианецът се разсмя.
— Двеста пиастри!
— Ти си най-богатият човек в Урес, а даваш толкова малко?
— Тогава ще дам триста, петстотин пиастри, драги ми сеньор.
— Нали чу, че нямаме нужда от пари! Изпратил съм вестоносец и още днес тук ще пристигне Бързата риба й той ще нареди от каква смърт да умеете.
При тази закана на Прухильо му хрумна една мисъл и за да сплаши червенокожия, той веднага си послужи с нея: