— Да, ще го вържем като бясно куче този мерзавец! Ще го закарам в Урес целия окован, за да видят хората, че в рицарска схватка съм се изправил срещу най-дивите зверове на планините и съм ги победил!
Колкото и смешно да беше това самохвалство, то все пак ме ядоса, защото този човек говореше за собствената си слава без да каже и една дума за благодарност на спасителите си. Ето защо му се сопнах не дотам учтиво:
— Мълчи, престани с тези хвалби! Кой повали този индианец, ти или аз? Бъди тъй любезен да ми благодариш за стореното!
Тогава дон Антонио Риего се изпъчи и къде обидено, къде укорително подхвърли:
— Сеньор, аз съм… е, нали знаете кой съм аз, а вие направихте само онова, което ви повеляваше дългът. Признавам ви го най-приятелски, ала не е необходимо да ви благодаря за това. Нали, дон Тимотео?
— Съвсем правилно, съвсем правилно! — закима благородният асиендеро. — Ние сме достатъчно на брой смели мъже и нямаме нужда от други хора, които знаят само да ни се бъркат в работите.
Е, това беше вече прекалено! Трябваше да повикам на помощ цялото си самообладание, за да не му отговоря така както заслужаваше. Спокойно му обърнах гръб, ала се намери друг мой защитник, който също като мен болезнено възприемаше цялата низост на тези хора, само че в случая прояви по-малко търпение от мен. Едва бяха изречени горните думи, когато дочух зад гърба си шум от два удара. Бързо се обърнах и видях както Прухильо, тъй и Риего да лежат на земята. Винету ги беше повалил с приклада на пушката си, а в момента се канеше да направи същото и с полицаите, които изплашени от бързите му и решителни действия дори не мислеха за бягство или съпротива.
— Чакай, тези хора не! — извиках аз като го хванах за ръката. — Те нямат никаква вина.
Апачът свали приклада, но очите му все още хвърляха мълнии.
— Добре! Ще ги пощадим, но само ако се оставят спокойно пак да ги вържем за дърветата, иначе ще им смажа главите! — В същото време той застана между полицаите и пушките им. Много рядко съм виждал Винету толкова разгневен както в този момент. Единият от полицаите пристъпи напред и ми протегна ръцете си.
— Да, вържете ни, сеньор. Няма да се съпротивляваме. Знам, че няма да ни направите нищо лошо, а всичко това става само, за да покажете на двамата неблагодарни сеньори, с кого си имат работа. Дано не са мъртви. Но на мен ми се струва, че ние ще можем по най-добрия начин да ви докажем благодарността си като се подчиним на вашето искане. —
— Добре! Заради вашия началник съм принуден да ви вържа и вас, иначе би могъл да ви нареди да го освободите. В такъв случай би трябвало да се подчините, а аз не мога да допусна подобно нещо. Тъй че елате, и без друго скоро ще бъдете пак свободен!
Там, където се намират индиански коне, никога не се чувства липса на ремъци. Тримата полицаи бяха принудени да последват своя началник в планините въпреки явната му некадърност. Неговото незнание и неговата несръчност ги бяха направили пленници на индианците, а ние ги бяхме освободили. Те с радост щяха да ни изкажат благодарността си, ала не бяха посмели да го сторят пред него. Поведението му сигурно ги беше възмутило и без съмнение се радваха на удара с приклад, който той получи. Отново ги вързах и тримата. Дон Тимотео и дон Антонио лежаха в безсъзнание. Повлякох ги към дърветата, за да ги вържа пак за стволите им, а Винету отиде да доведе Юма-Шетар, Комарджията и конете. Скоро се върна заедно с тях. Не беше нужно да казвам каквото и да било на мимбренхото, защото апачът го беше осведомил вече за развоя на събитията.
Вързахме конете и оставихме нашия млад червенокож спътник да пази пленниците, а ние двамата с Винету се отдалечихме. Ставаше въпрос да заловим двамата юми, които бяха изпратени като вестоносци до Фуенте и чието завръщане се очакваше скоро. Трябваше да ги пресрещнем нейде по пътя преди да бяха стигнали до бивака ни. Ако бяхме останали да ги чакаме намясто, не беше изключено да ни забележат първи и да офейкат. Поехме по пътя, по който трябваше да се появят очакваните от нас индианци. Пушките си поверихме на мимбренхото.
Вървяхме по естествена тясна просека, която се спускаше по отвъдната страна на възвишението през гората и излизаше долу на открития тревист терен. Там където свършваше гората ние се скрихме между дърветата. Вече започваше да се смрачава и бяхме принудени да се осланяме повече на слуха си отколкото на зрението си.