Откакто му бях попречил да повали полицаите с приклада си, Винету все още не беше проговорил нито дума. Сега най-сетне попита:
— Шарли гневи ли ми се още, че ударих с приклада си бледоликите по главите?
— Не — отговорих му. — Вождът на апачите постъпи съвсем в духа на моите разбирания. —
— Само белите могат да са такива. Дори да е някой от моите най-опасни неприятели, един червенокож воин ще ми подари живота си, ако го освободя от плен. Ала бледоликите само говорят красиви думи, а вършат злодеяния. Какво ще правим с тези неблагодарници?
— Каквото реши Винету.
Тъй като той нищо не каза, замълчах и аз. Смрачи се и ние внимателно се заслушахме в идващите от далечината шумове. Вторият пратеник беше тръгнал доста време след първия, но въпреки това очаквахме, че ще се върнат заедно. Предположението ни се сбъдна. Най-сетне доловихме тропот от копитата на два коня. Напуснахме скривалището си и излязохме на пътя. Ездачите бяха вече наблизо. При възцарилия се мрак все още не можехме да ги различим, но както чухме, те яздеха един до друг.
— Нека Винету се заеме с човека от тази страна, а аз ще се справя с другия — прошепнах аз.
Като безплътна сянка се плъзнах към отвъдната страна на пътя. Юмите се приближиха. Не ни забелязаха и се канеха да минат покрай нас, обаче конете ни усетиха с острите си сетива. Те започнаха да пръхтят и отказаха да вървят нататък. Ако Винету и аз бяхме на мястото на юмите, щяха да ни обземат подозрения и незабавно щяхме да обърнем конете и да се върнем на известно разстояние назад. После пеша щяхме отново да се промъкнем напред, за да огледаме въпросното място. Ала тези индианци бяха или неопитни хора, или пък в тази затънтена местност се чувстваха в пълна безопасност и изобщо не допускаха, че е възможно наоколо да се навъртат неприятели. По-скоро си помислиха, че конете им са се подплашили от някое диво животно и започнаха да викат, за да го прогонят. В този момент аз се озовах на няколко крачки зад коня на «моя» индианец, скочих на гърба на животното зад ездача, сграбчих го с лявата си ръка за гърлото, а с дясната изтръгнах юздите от неговата ръка. От изненада той онемя. Не извика и неговият спътник, с когото Винету се справи по същия начин. Юмите бяха толкова изплашени, че не помислиха за съпротива, а когато осъзнаха в какво положение се намират, вече беше твърде късно — бяхме ги изтласкали от седлата, самите ние стабилно седяхме на тях, държейки пленниците си напреко на конете пред нас, като продължавахме здраво да ги стискаме за гърлата. Забихме пети в слабините на животните и препуснахме обратно към възвишението.
Мимбренхото бе проявил достатъчно съобразителност, за да запали огън, тъй че да не ни се налага дълго да търсим бивака. Скочихме от конете без да пускаме пленниците си, а нашият малък червенокож спътник побърза да ги върже. Намирахме се в особено положение. Ние тримата имахме единайсет пленници:
петима юми, Комарджията, alkalde del distrito, асиендерото, както и тримата полицаи, а искахме да обезвредим още и двайсетте юми при Фуенте де ла Рока.
Двамата току-що заловени индианци можеха най-сетне спокойно да си поемат дъх. Както вече отбелязах, мексиканските индианци не могат да се сравняват с червенокожите рицари на Севера. Ако беше на мястото на юмите някой индианец от племето на сиусите или на Змиите, той нямаше да си губи времето в празни приказки, а щеше да започне да търси изход за спасение. Но юмите бяха съвсем различни. Едва бяха успели да си поемат дъх и веднага взеха да ругаят и да настояват да ги освободим.
При други обстоятелства нямаше да получат никакъв отговор, ала от съображения, които скоро ще станат ясни, ми се искаше да науча имената им, както и имената на тримата юми, пленени от нас още преди настъпването на вечерта. Ето защо отвърнах на червенокожия, говорил последен, с думите:
— Изглежда си мислиш, че устата е дадена на човека само за да приказва, но умният мъж добре знае, че може да я използва и за да мълчи.
Винету ми хвърли учуден поглед, но не каза нищо. А пленникът гневно отговори:
— Ние сме воини на племето юма и живеем с белите в мир! Как смеете да посягате на нас?
— Всеки може да твърди, че е воин. Но дали това е истина, е съвсем друга работа. А кое е прославеното име, което носиш?
— Не се подигравай! От името ми се страхуват всички мои врагове. Наричат ме Черния лешояд.