Апачът ме погледна изпитателно, но този път не успя да отгатне мислите ми. Затова продължих:
— Вождът на апачите разбира езика на юмите. Ще се радвам, ако той умее да го говори тъй добре, че да може да мине за юма.
— Винету говори този език също като юмите.
— Това е добре. Нарочно отделих двамата пратеници от другите юми. Не бива да имат възможност да си шушукат. Моят брат чу имената им. Единият вестоносец се казва Черния лешояд, а онзи от другите трима, който ми се струва най-подходящ за моята цел, защото несъмнено е най-тъпият от тях, се нарича Тъмния облак. Ще оставим огъня да угасне, тъй че да стане съвсем тъмно. После Винету ще се промъкне до Черния лешояд, ще се представи за Тъмния облак й ще…
— Уф! — прекъсна ме апачът. — Сега разбирам моя брат. Аз съм Тъмния облак и съм успял да се освободя от ремъците. Искам да развържа и моите червенокожи братя. Докато се преструвам, че се опитвам да освободя Черния лешояд от ремъците му, той ще ми каже, какво е решил Бързата риба при Фуенте. Когато хората шепнат всички гласове си приличат.
Заради този план престанахме да хвърляме дърва в огъня. Винету също легна на земята като мен и след броени минути се престори вече на заспал. Мимбренхото застана пръв на пост и нарочно седна с гръб към Тъмния облак. Докато пазеше юношата, щеше да изглежда далеч по-вероятно, ако някой от пленниците успееше да се освободи, отколкото докато бдеше Винету или пък Олд Шетърхенд, още повече ако постът бе с гръб към него. Юма-Шетар изпълняваше своята задача много умно. Той се престори на крайно изморен, скоро също легна като опря лакът в земята, сложи глава върху дланта си и след няколко мними опита да остане буден, най-сетне затвори очи.
Моите клепачи бяха полуотворени и забелязах, че юмите зорко наблюдаваха момчето и си разменяха многозначителни погледи. Видях също й как полицаите си шепнеха с Риего й Прухильо. Пламъците ставаха все по-малки и по-малки. Юмите започнаха да опъват ремъците си, опитвайки се да ги разкъсат. Най-сетне огънят угасна и стана толкова тъмно, че човек не можеше да види дори собствената си ръка.
Винету ме побутна, за да ми подскаже, че се кани да тръгва. Изчезна, пълзейки с такава сръчност, че слухът ми нищо не успя да долови. Той бе свалил от себе си всичко, което можеше някак да го издаде и като безплътна сянка се плъзгаше към мястото, където Черния лешояд лежеше до своя другар. Апачът леко докосна с ръка юма и му прошепна:
— Тихо! Нека Черния лешояд не се плаши и не издава никакъв звук!
Индианецът бе съвсем изненадан от неочаквания допир, защото измина доста време преди да се овладее. После също така тихо попита:
— Кой си ти?
— Тъмния облак.
Ето в този миг трябваше да се реши дали хитростта ни щеше да се увенчае с успех, или не. Тогава Черния лешояд прошепна:
— Почувствах допира от ръката на моя брат. Нима тя е свободна?
— И двете ми ръце са свободни. Тъмния облак не беше много здраво вързан и успя да се освободи.
— Нека тогава Тъмния облак побърза да освободи и мен! Тези кучета спят. Ще ги връхлетим и ще ги избием!
Винету започна да подръпва ту тук, ту там ремъците на пленника.
— Няма ли да е по-добре да ги оставим да живеят? Бързата риба ще се зарадва, ако му паднат живи в ръцете.
— Тъмния облак не е умен. Мъже като Поразяващата ръка и Винету трябва да се убиват, ако човек иска да не изпадне в опасно положение. Бързата риба не можа да тръгне веднага с нас. Ще пристигне тук още преди обед с петима воини, за да отведе белите пленници. Но защо Тъмния облак не побърза? Не е толкова трудно да се развърже един възел!
— Възелът е разплетен, само че той е по-друг от този, за който си мисли Черния лешояд.
След тези думи Винету безшумно изчезна, върна се при нас и ни разказа какъв резултат бе имал неговият номер. Тъй като бяхме постигнали целта си, Юма-шетар започна да раздухва пепелта. Появи се скоро малко пламъче, върху него сложихме по-тънки клони и скоро огънят се разгоря.
Винету отново лежеше до мен. Престорихме се, че спим. Забавно беше да гледаме какви погледи хвърляше Черния лешояд към Тъмния облак. Той видя, че неговият съплеменник е вързан. Това сигурно го озадачи, но скоро загриженият израз изчезна от лицето му, понеже изглежда бе намерил обяснение на загадката. Навярно задремалият мимбренхо се беше събудил и се беше раздвижил. Тъмния облак е чул движенията му и бързо се е върнал на мястото си и криво-ляво пак си е нахлузил ремъците, за да изчака да види дали пазачът отново щеше да разпали огъня или не.
Скоро след това заспах. Юма-Шетар беше поел първия пост, Винету — втория, а аз трябваше да бдя през третата част от нощта. Когато ме събудиха, видях, че светлината идваше от два източника — огънят все още гореше, а над нас грееше луната. Най-напред погледнах към Черния лешояд. Той се преструваше, че спи, но беше буден, понеже все още очакваше помощ от Тъмния облак. Седнах с гръб към Облака и с тайно удоволствие започнах да наблюдавам скритите яростни погледи, които от време на време Лешояда хвърляше към своя другар, чието поведение той не знаеше вече как да си обясни.