Денят настъпи и аз събудих Винету и Юма-Шетар. Черния лешояд не бе повече в състояние да прикрива яростта си. Лицето му бе разкривено от гняв, а очите му хвърляха мълнии към неговия съплеменник, който не се беше помръднал през нощта. Винету също забеляза какви чувства бушуваха в него, приближи се и леко усмихнат му каза:
— Черния лешояд все още не се е научил да прикрива мислите си. По лицето му мога да прочета, че се гневи на Тъмния облак.
— Вождът на апачите вижда неща, които не съществуват.
— Каквото вижда Винету, то съществува. Защо Тъмния облак не уби пазача? Трима души бяха на пост и то седяха с гръб към Тъмния облак. Той можеше да ги удари или прониже изотзад, а после да освободи другите юми.
— Винету говори думи, които не разбирам.
— Черния лешояд ме разбира много добре. Тъмния облак беше при него, за да развърже ремъците му, обаче после го заряза, за да си легне пак да спи. Хубавият сън е по-добро нещо от свободата.
След тези думи Лешояда яростно процеди през зъби:
— Тъмния облак не е воин, не е мъж, а е стара жена, която хуква да бяга от всяка жаба!
Хуленият човек дочу тези думи. Той се понадигна доколкото му позволяваха ремъците и му подвикна:
— Какво каза Черния лешояд? Че съм бил стара жена ли? Та нали самият той е познат на цялото ни племе като най-страхливата баба! Ако беше истински мъж, нямаше снощи да се остави така безславно да го заловят.,
— Но нали заловиха и теб! — разлюти се другият. — Ти защо допусна да те хванат? И това ти се случи не вечерта, а посред бял ден! Какво малодушие само! Да се освободиш от ремъците и после пак сам да си ги нахлузиш, защото си се разтреперил от страх!
Между двамата се започна разгорещен словесен двубой. Но Винету побърза да сложи край на тази сцена, като обясни всичко на юмите.
— Ти ли си бил? — заекна от смайване Лешояда. — Невъзможно е! Познах Тъмния облак по гласа.
— Тогава си бил все още сънен. Аз бях човекът, който те заговори, за да изтръгна от теб каквото исках да знам.
— Чувате ли? — извика Тъмния облак. — Той е помислил, че аз съм бил при него, като ме е объркал с вожда на апачите и му е издал тайните ни. Позор за него! Трябва да бъде изгонен от племето!
— И ти също няма да посмееш да се върнеш при племето си — скастри го Винету, — понеже ще загубите амулетите си. А сега трябва да тръгваме.
Заплахата му толкова изплаши юмите, че те млъкнаха, обаче в замяна на това проговори Риего. След като чу последните думи на Винету, с боязлив и умолителен глас той се обърна към мен:
— Сеньор Шетърхенд, действително ли ще помъкнете индианците със себе си?
— Да — потвърдих аз.
— Но преди това ще ни освободите, нали?
— Не. Вече ти казах, че и дума не може да става.
— Но размислете де, драги ми сеньор, че така ще се превърнете в наш убиец!
— Ами ти как постъпи? Впрочем настоятелно те моля да ме пощадиш с твоето «драги ми сеньор». Отказвам се от подобни любезности, които преди малко използва, обръщайки се към един юма. Изглежда можеш да си учтив само когато те гони голям страх.
— Освободите ли ни, повече няма да чуете от нас нито една неподобаваща дума! Разбирам, че сме били неблагодарни и че без вас бяхме просто загубени. Асиендерото също го проумя. Нали, дон Тимотео?
— Да, сеньор Шетърхенд — потвърди мексиканецът. — През последната нощ размислих и вече знам, че всичко, което ме сполетя, нямаше да се случи, ако се бях вслушал в предупрежденията ви.
Тонът и на единия, и на другия беше умолителен. Прекараната на дърветата нощ ги бе сломила напълно. Тъй като бях постигнал вече целта си, попитах най-сетне по-дружелюбно:
— И какво ще правиш, ако те освободя?
— Ще тръгнем с вас за Алмаден алто, за да накажем там онзи измамник.
— Да, ще дойдем с вас — потвърди юрисконсултото. — Ще потърсим отговорност от негодника и ще извършим велики дела, сражавайки се срещу юмите.
— В такъв случай предпочитам да ви оставя тук, защото съм убеден, че много по-лесно ще постигнем целта си, ако не сте при нас. Та нали пак ще извършите нови щуротии.