— Нека Шарли бъде спокоен. Вярно, ще стигнем там едва през нощта, но в тъмнината ще останем незабелязани и така ще изненадаме юмите, че никой от тях няма да ни избяга и няма да може да разнесе вестта за нашето появяване.
Пътят беше удобен. Той водеше с часове през обширна равнина, покрита с къса трева. Тъмни ивици, появяващи се ту на северния, ту на южния хоризонт, загатваха, че равнината бе обградена с гора. Почвата съдържаше необходимата влага, за да поддържа растежа на тревата, а тук-там минахме и покрай поточета и малки езера.
На обед спряхме на брега на една река, за да си отпочинат конете и да попасат трева. После продължихме. Макар и не дотам забележимо, равнината постоянно се издигаше нагоре докато най-сетне свърши пред широколистна гора, която опасваше склоновете на полегати възвишения. Започнахме да яздим между тях. Скоро те преминаха в планини, покрити с гъсти иглолистни гори. Долините им бяха пресечени от малки поточета и вследствие на това, че постепенно околните склонове ставаха все по-стръмни, те се превърнаха в дълбоки клисури и дефилета, където, се бе възцарил вече сумрак, макар планинските върхове все още да пламтяха с червените отблясъци на вечерната заря.
Налагаше се да яздим по-бавно. Винету като водач беше начело на колоната ни. Стъмни се напълно, но той ни водеше без да се разколебае ни най-малко. Мракът ни създаваше допълнителни трудности и с това, че трябваше да охраняваме нашите пленници с двойно по-голяма бдителност.
След като изминаха около три часа след падането на нощта, апачът спря край един поток, протичащ през широка долина, която можеше удобно да се пресече. До този момент бях яздил последен, но тъй като си казах, че навярно се намирахме вече близо до Извора в скалите, смуших коня си да мине напред. Когато настигнах Винету, той ми обясни:
— Шарли сигурно е забелязал, че тази долина продължава на север, докато Фуенте, а и Алмаден се намират на изток. Но малко по-нататък друга странична клисура се насочва надясно, а това ще рече на изток. Точно оттам идва и потокът, на чийто бряг сме застанали. Там той извира между скалите и ето защо онова място е наречено Фуента де ла Рока. Враговете ни ще бъдат там до един, защото едва ли някои от тях ще се скитат наоколо в тази тъмнина. Налага се да оставим нашите пленници тук. Ако ги вземем с нас, те могат да ни издадат като се развикат. Дали веднага да потеглим с онези мимбренхоси, които ще са ни необходими, за да победим противника, или моят брат смята, че ще е по-добре първо да се промъкна сам до бивака им, за да разбера как ще е най-уместно да проведем нападението?
— Второто е по-разумно. Нека най-напред Винету отиде сам на разузнаване. На какво разстояние сме от Фуенте?
— За петнайсетина минути ще съм там, така че след около час ще мога да се върна.
Той скочи от коня, подаде ми Сребърната карабина и изчезна в мрака. Ние останалите също слязохме от седлата, свалихме пленниците от конете и ги наслагахме да легнат един до друг, защото така можехме по-лесно да ги охраняваме. След като седнах на земята, при мен дойде дон Антонио.
— Видях, че апачът тръгна нанякъде. Къде отиде, сеньор?
— Към Фуенте.
— Какво ще прави там?
— Тайно ще се промъкне до юмите, за да разбере как можем да ги пленим.
— Но това е излишно! Ако веднага бяхме продължили с конете, сигурно щяхме да ги изненадаме и победим. Така обаче се опасявам, че ще забележат вожда на апачите и ще ни избягат.
— Опасенията ти са излишни.
— Кой всъщност взе решението вождът сам да се промъкне до Фуенте?
— Той и аз.
— Винету е само индианец, чието мнение не важи. Вярно, вие сте бял, но сте чужденец в тази страна. А аз съм представител на местните власти и когато става въпрос за арестуването на червенокожи престъпници, съм длъжен да изисквам нищо да не се предприема без съгласието ми. Следователно е трябвало първо да ме попитате.
— Тъй ли мислиш? Е, тогава наистина не си подхождаме, защото съм свикнал да действам без много-много да питам.
— Моля това да се промени. Настоявам винаги да се мисли за моето достойнство и да ме питате преди да вземете някое решение, което всъщност спада към служебните ми задължения.
— Хмм! Странен начин на разсъждения имаш, дон Антонио. Въпреки че си в служебната си униформа, твоята служба никак не ме интересува. От достойнството ти не забелязах нито следа докато висеше като пленник на дървото. Ти ще имаш нужда от нашата помощ, а не ние от твоите заповеди. Най-мъдрото което можеш да направиш, е да мълчиш. Ето отговора ми!