— Ами да. Изобщо да не говорим за предишните ми приключения, но даже и това, което се случи през последните дни, трябва да ти послужи за доказателство, че и тази работа ще свършим без да се излагаме на голяма опасност.
— Може и да не се изложиш на голяма опасност, понеже си майстор в подобни неща и особено в тайното промъкване. Но затова пък толкоз по-големи усилия ще ви струва залавянето на тримата, защото не знаеш къде живеят, не знаеш къде се крият.
— Мистър Плейър, говориш със загадки. Първо споменаваш за живеене, а после пък за криене. Скривалището не е жилище!
— Обикновено не е, ала в случая е точно такова. Имайки предвид обстоятелствата, все пак тримата имат твърде удобно жилище, но то е толкова добре скрито, че даже и твоята всеизвестна проницателност ще е безпомощна да го открие.
— Все ще има някакви следи, по които ще можем да се ориентираме.
— Не, няма, понеже местността е толкова камениста, че там не остават никакви отпечатъци.
— Тогава ще залегнем в засада. Все пак от време на време Мелтън ще трябва да напуска жилището си, което ти наричаш скривалище, тъй че ще ни се мерне пред очите.
— Разбира се, че ще излиза, но ще го прави само нощем. Нали вече му занесох вестта, че съм видял Винету в асиендата. Вярно, нямаше причина да предполагаме, че той знае за плановете нещо повече от онова, което тъй прибързано ти бях издал, но и то ни се стори достатъчно, за да заподозре нещо и да продължа да разследва в тази насока. А когато разговарях долу с теб, отначало не предполагах, че ти си Олд Шетърхенд, но ни беше добре известно, че Винету и Олд Шетърхенд са неразделни приятели и много вероятно той ще се опита да освободи пленниците на юмите. Ако това му се удадеше, не беше трудно да се предположи, че незабавно ще се отправи към Алмаден алто. Следователно във всички случаи Мелтън и двамата Уелър ще се държат така, както им повелява предпазливостта: няма да излизат навън преди падането на нощта. А като се има предвид какъв е пътят до мината, на тях и без друго ще им е все едно дали ще вървят по него през нощта или през деня.
— Тъй! Значи ти знаеш мястото където живеят, така ли?
— Да.
— А не мислиш ли, че мога да те принудя да го издадеш? Ще ти предоставя да избираш между тези сведения и смъртта!
— Това няма да ти помогне. Щом имаш намерение да се отнесеш към мен също както към Мелтън, тогава и без друго смъртта ми е сигурна. Ще проговоря само ако мога да разчитам на пощада. Както вече споменах съм се държал не като злодеи, а като лекомислен човек и до края на живота си ще съм ти благодарен, ако проявиш милосърдие. Поне опитай!
— Хмм! Опитът не е като нещо вече свършено и невъзвратимо, а човек после все още може да постъпи както си иска. Така бих могъл да проверя дали с теб ще можем да се разберем по честен начин.
— Направи го, направи го, сър! Давам ти дума, че този опит ще се увенчае с успех!
— Тогава най-напред ми кажи как си го представяш този опит!
— Първо ме развързвате, а после аз ще…
— Чакай, чакай! — прекъснах го аз. — За развързване и дума не може да става. На първо време във всички положения оставаш все още пленник.
— Но как ще мога да ви бъда полезен, ако няма да имам възможност да се движа?
— Ако се наложи да се движиш, ще свалим ремъците ти. Единственото, което засега можеш да направиш, е да ни опишеш пътя.
— Добре де — промърмори той, изпаднал в кисело настроение, защото още първото му желание бе отхвърлено.
— И то, без да ни лъжеш, добавих аз, наблягайки на последните си думи. — Опиташ ли се да ни заблудиш, за да спечелиш време, ще ти стегнем ремъците още повече. А сега ми кажи кога ще стигнем до следващия пост на юмите!
— Още преди свечеряване.
— Как изглежда неговата околност?
— Намира се в края на една гора. Преди да се доберете до него ще трябва да прекосите открита равнина.
— В такъв случай навярно индианците имат свободен изглед към цялата равнина, а?
— Да, така е. Ако искате да ги изненадате, ще трябва да я заобиколите.
— Зависи от нейната ширина и дължина. Обърни ни внимание веднага щом я стигнем. А сега ми кажи преди всичко защо остана в асиендата, а не тръгна с другите за Алмаден!